Ловците на здраве имаха специално място в обществото. Те го крепяха стабилно, бяха негов гръбнак. Ето една история за един от тях:
Големия Бъз беше известен с това, че винаги успяваше да събере най-много златец. Без значение от коя мина, той винаги събираше повече от останалите. Дали в пек, дъжд или вятър, той винаги се връщаше с повече от останалите.
Това бе най-важната суровина за града и обществото. Всичко се преизчисляваше към него. Той е лековитото богатство на Природата, което всяко едно цвете даваше. Беше най-ценната му съставка, тази която създава и поддържа живота. Не случайно всички ценяха високо чудотворния златец.
Освен, че беше толкова рядък, също така и се извличаше много трудно.
Бе по-ценен от златото, защото можеше да лекува.
С годините, всички започнаха да наричат Бъз - Големият, заради голямото количество, което събираше всяка година. Всички го познаваха.
Някой му се възхищаваха други му завиждаха, все неща, които могат да се случат на един средно статистически успешен гражданин.
Бъз подминаваше хвалбите и подаваше ръка на завистта, защото знаеше че тези хора са нещастни. Беше винаги усмихнат, дружелюбен и видимо балансиран.
Всички даже го смятаха за лежерен, което контрастираше силно на добрите му резултати.
Имаше стройно и мускулесто тяло, не особено пластично, но яко. Едри стави и тъмни гъсти коси. Добре поддържани груби ръце, които се ръкуваха здраво и същевременно внимателно.
Обществото му бе наложило да бъде суров и “успешен”, но вътре в себе си Големия Бъз беше малко момче, малко дете.
Той се натъжаваше от страданието по Света, преживяваше го и често се страхуваше от бъдещето. Външно грубоват, но деликатен и мил, той пазеше все още пламъка на детската невинност. Можеше да си играе като бебе, но все по-малко имаше с кой да се позабавлява така освободено.
Големия Бъз осъзнаваше забързаността. Разбираше добре, че стресът разбиваше всеки постепенно, както вълните разгромяват скала. Случваше се и с него. Не веднъж се бе озовал в безпомощно състояние в свирепия океан на стреса.
С времето усвои няколко техники, с които да успява да балансира положението и да продължава на пред. Опитваше се да ги споделя и с другите.
Интересното беше, че златец имаше навсякъде по Света от всякакви лековити растения, но всеки рано или късно се разболяваше. Той ги лекуваше, но всички се тровеха сами с тревоги, с погрешен начин на живот, грешни възприятия и се разболяваха отново. Така си живееха просто, така се смяташе за нормално и никой не искаше да се променя. Мислеше се, че така са нещата, така е устроен Света. Много дори ползваха златец от растения, които ги опияняваха и им създаваха лъжовни чувства на облекчение.
Големия Бъз искаше да промени това. Затова тази година реши, не да събере най-много златец, ами най-лековития.
Искаше да открие такъв, който да създаде хармония в обществото.
Така и започна неговото търсене.
Първо се консултира с лекари, учени и знахари, та да му кажат какви билки да търси. От всякъде му казваха неща, които бяха вече известни. От всички тези растения имаше вече лекарства и бяха изпробвани. Въпреки всичко това, Бъз чувстваше, че не е възможно всичко да е обречено. Той мислеше и четеше всеки ден, за да разбере от къде тръгват всички неволи и болести.
Търсеше дума, с която да опише това, което търси. Всичко беше така забързано, всички хвърчаха, бръмчаха, лутаха се и един ден лягаха и повече не ставаха. Никой не спираше и нямаше и как, така работеше Света.
На старовременния език на месните имаше дума описваща състояние, подобно на онова, в което някой се отпуска точно преди да се превърне в покойник.
В древните писания се казва, че това състояние може да бъде практикувано и приживе и е наречено спокой, или спокойствие. Коренът на думата е покой, от там идва и думата покойник. Добавяйки представка с- и наставка -действие, се получава спокойствие (с-покой-ствие), или да действаш с покой.
Естествено никой не ползваше тази дума и не знаеше какво означава на практика. В старите текстове, тънещи дълбоко в библиотеките Бъз откри, че това е рецептата, която търси. На времето се оказа, че всички са практикували спокойствие и така са били по-здрави.
Бъз дълго размишлява и стигна до извода, че трябва да има златец, който да дава “спокойствие”, но не като онзи, който те прави зомби и те успива.
Но къде да го търси?
Един ден на път за близкото находище на билки той срещна един странник.
- Здравей!
- Здрасти! - отговори Бъз
- Това което търсиш не е там приятелю!
- От къде знаеш какво търся?
- Знам, че не е на там!
Има едно растение, което берат само монасите, но трябва да отидеш до някой от техните села.
- Кой си ти? - попита Бъз
- Аз бях като теб, намерих това, което търсиш ти, при тях.
- От къде знаеш изобщо какво търся?
- Ти търсиш добро не само за себе си момче, ще ти помогна!
Живеят на два дни летене от тук, в тази посока, към планината. Като стигнеш северното и подножие,влез в гората. Там ще откриеш монасите, в малки села. Събират само от най-силния златец, но не търгуват с него, ползват го за да преживяват. Те ще ти кажат какво да търсиш!
В този момент премина цял рояк от деца пътуващи за училище. Бяха толкова много, че двамата странника загубиха зрителен контакт. Когато хлапетата отминаха, Бъз се озова сам на сред пространството, а неговия събеседник беше изчезнал.
Беше много озадачен от тази среща и не знаеше дали да вярва.
Така или иначе, неговото търсене беше ударило на камък.
Погледна към планината и след малко вече търчеше на там.
Пътят не беше лек.
Имаше ветрове, а нощта на открито беше студена, но също така тиха и спокойна, за разлика от шумния град.
На втората вечер пристигна в подножието на планината.
Силна гора пробождаше земята и се стремеше нагоре като, че всяко дърво искаше да погледне върха на хълма.
- Вечерта им е взела цветовете и са си направо черни…
- Не е страшно… никак дори… все е едно е друг Свят…
Това бяха малкото мисли, които се търкаляха в съзнанието на Бъз. Той чувстваше силна физическа умора и психическа лекота. Тогава осъзна, че от много време не беше задълбавал в размисли и тревоги.
Може би това е нещо като да си спокоен… - Помисли си той.
След това се подслони в дупката на едно огромно дърво. Слушаше реката и след малко заспа.
На сутринта се чувстваше несигурен. Не знаеше какво да прави и на къде да продължи. Прецени, че за да намери монасите, трябва или случайно да попадне на тяхното селище или да ги търси там където биха събирали те лековити растения.
Това вдъхна увереност в него и той започна да прави това, което прави най-добре - да търси златец.
След почти цял ден търсене, не успя да открие никоя необичайна билка.
Накрая Бъз реши да поспре. Беше малко разочарован. Но умората му някак си претъпяваше това чувство.
Скоро стана и продължи да бръмчи и да търси. Чувстваше това като дълг и почти беше лишен от емоции, просто действаше.
Тогава той изпита някакво странно усещане. Все едно, че някой го наблюдава. Ушите му пищяха и го побиха топли тръпки, приятни, на вълнение. Чувстваше се някак лек и доволен. Усмихна се дори. Тогава чу един спокоен и мек глас да шепне името му:
- Бъз! Здравей! Радвам се, че дойде!
Огледа се наоколо, но не видя никой...
- Не се притеснявай! – продължи гласът...
След секунда, в далечината се появи силует.
Толкова е далеч, а тихият му глас шепнеше в ушите на Бъз.
Как го чуваше? - чудеше се той.
Странникът беше облечен в оранжеви цветове и се носеше леко и свободно. Лицето му сияеше в невинна усмивка.
Бъз не проумяваше, как е възможно всичко това, но се радваше, че е открил един от монасите.
След вълнуващата им среща, заедно отидоха в подножието на един водопад, където направиха бивак.
Нагостиха се и след малко монахът заговори на Бъз:
- Открий билката на спокойствието. Може би си я виждал и в низините, но тази, която расте тук е различна. Тази Планина е душата на нашия свят. Тя е пряко свързана с всеки едни от нас! С всеки! Страданието започва с желанията и нежеланията. Затова когато някой има желание или нежелание, то избива под формата на стрък от това растение. Ние го наричаме Навал-Алуд, което означава мирото на боговете. Когато вземеш златец от него, то умира и повече не се появява. Единствено новите искания или неискания, ще го накарат да порасте отново. Трябва да събереш от всеки стрък в планината, тогава само ще успееш да донесеш мир в сърцата на всички.
– Какво имаш предвид с това, че желанията и нежеланията са причина за страданието ни?
- Умът постоянно гледа там до където не може да достигне. Получава едно и вече гледа друго. Желанията нямат задоволяване. Като тук нямам предвид желания само за предмети, ами различни постижения, амбиции, положение и така нататък. Нежалнията са неща, които не искаме да ни се случват и създават страхове в нас. Да нямаш желания и нежелания не означава да си бездеен и да станеш отшелник като мен. Безстрастието означава да правиш и вършиш всичко от ежедневието си отдаден на него на 100%, не по-малко! Тогава можеш да си спокоен! Тогава ще знаеш, че си давал всичко от себе си и ще си спокоен, че всичко върви както трябва.
- Ами как ще се развива света ако нямаме амбиции?
– Амбиции можеш да имаш само за нещо, за което се съмняваш... Не се амбицираш всеки ден за да си измиеш зъбите нали?
– Това е доста объркващо... А какво да правя със златеца? - попита Бъз
- След като събереш от всичкия Навал-Алуд, тогава ще се приготви от него лекарство. Една капка е достатъчна. Ще има достатъчно за всеки да излекува ума си!
- На как да събера от всички, как да разбера, че съм събрал златец от всяко растение?
- Те растат само на едно място в Планината, никъде другаде.
- Как изглежда?
- Ниско растение, развиващо се на туфи с малки листенца и дълги стръкове, цъфти в малки лилави цветчета, около двадесетина на един стрък, ухае приятно, меко и дълбоко. Ще го познаеш лесно, доста по-различно е от всички други.
- Къде се намира?
- Виждаш ли онези върхове там, Синко?
- Да
- Като ги изкачиш, ще видиш че тези скали образуват обръч и в средата, обградена от тези естествени стени има долина. Там ще търсиш!
На следващия ден, още по тъмно, преди здрач, Бъз се приготви и хвана първата пътека за нагоре към стръмния зъбер.
След около час, малко след развиделяване стъпи на върха. Пред него се разкриваше прекрасна гледка. Скалите продължаваха в ляво и дясно от него. Устремяваха се напред като постепенно се събираха в далечината, образувайки подобна на кръг форма, наподобяваща кратера на вулкан.
В ниското гъсти облаци и мъглявини се плъзгаха едни над други. Натискаха се и се буткаха, разпиляваха се и се обединяваха. Беше като море, бяло море.
Вероятно това е долината, която търся - помисли си той.
Малко по на ниско личаха върховете на най-високите дървета, само тук и там. Той откри нещо като пътека и започна да се спуска към долината.
След около четвърт час, облаците се раздигаха и светлината разпръсна сивото утро. Все още влажната гора, постепенно го водеше на долу, а склоновете ставаха все по-полегати.
Скоро започна да прозира и краят на гората. Слънцето се прокрадваше между острите върховете на „кратера“ и все още беше черевено. Нежната светлина, галеше меко.
Бъз оглеждаше всички растения, търсейки по-различно.
Изведнъж, очите му го приковаха малко по-встрани. Там падаха слънчевите лъчи между гъстите дървета.
- Растението! Растението! - викаше от въодушевление той.
Беше точно каквото му го описа Монаха - красиво.
Продължи да се оглежда и видя още няколко.
Тук едно, там още едно.
Тук стрък, там също…
Бъз знаеше, че ще има много работа, но за сега не му се струваше невъзможно.
Без да се бави започна внимателно да събира ценния прашец. В момента, когато събра златеца, от първия стрък, той тутакси повехна.
Бъз се стресна малко, въпреки че монахът го бе предупредил за това, но след няколко секунди продължи да изпълнява дълга си.
След малко, той се надигна и се огледа.
Впери поглед напред към последните дървета на гората и видя нещо, което го озадачи. Между стеблата прозираха лъчите на слънцето и размазани лилави петна. Той се втурна на там и колкото повече се приближаваше, толкова повече забавяше, защото не можеше да повярва на очите си.
Лилавите цветове придобиваха все по ясен образ и когато излезе от гората разбра, че това беше цяла долина с Навал-Алуд.
Нивата беше безкрайна! Не беше възможно да се види, камо ли да се събира златец от нея. Толкова много туфи, толкова много стръкове, безброй, безкрай! Цяла Вселена!
Бъз не можеше да проумее.
Обърна се назад и осъзна, че пътят зад него е изчезнал. Той се намираше в средата на безкрайна Вселена-Нива. Погледът му не стигаше да и види края. Полето се преливаше в хоризонта във всички посоки.
В този момент отворих очи и видях тъмната стая…
Ама, че сън…
Но май нивата си е истинска…
Явно много работа ме чака…
Големия Бъз беше известен с това, че винаги успяваше да събере най-много златец. Без значение от коя мина, той винаги събираше повече от останалите. Дали в пек, дъжд или вятър, той винаги се връщаше с повече от останалите.
Това бе най-важната суровина за града и обществото. Всичко се преизчисляваше към него. Той е лековитото богатство на Природата, което всяко едно цвете даваше. Беше най-ценната му съставка, тази която създава и поддържа живота. Не случайно всички ценяха високо чудотворния златец.
Освен, че беше толкова рядък, също така и се извличаше много трудно.
Бе по-ценен от златото, защото можеше да лекува.
С годините, всички започнаха да наричат Бъз - Големият, заради голямото количество, което събираше всяка година. Всички го познаваха.
Някой му се възхищаваха други му завиждаха, все неща, които могат да се случат на един средно статистически успешен гражданин.
Бъз подминаваше хвалбите и подаваше ръка на завистта, защото знаеше че тези хора са нещастни. Беше винаги усмихнат, дружелюбен и видимо балансиран.
Всички даже го смятаха за лежерен, което контрастираше силно на добрите му резултати.
Имаше стройно и мускулесто тяло, не особено пластично, но яко. Едри стави и тъмни гъсти коси. Добре поддържани груби ръце, които се ръкуваха здраво и същевременно внимателно.
Обществото му бе наложило да бъде суров и “успешен”, но вътре в себе си Големия Бъз беше малко момче, малко дете.
Той се натъжаваше от страданието по Света, преживяваше го и често се страхуваше от бъдещето. Външно грубоват, но деликатен и мил, той пазеше все още пламъка на детската невинност. Можеше да си играе като бебе, но все по-малко имаше с кой да се позабавлява така освободено.
Големия Бъз осъзнаваше забързаността. Разбираше добре, че стресът разбиваше всеки постепенно, както вълните разгромяват скала. Случваше се и с него. Не веднъж се бе озовал в безпомощно състояние в свирепия океан на стреса.
С времето усвои няколко техники, с които да успява да балансира положението и да продължава на пред. Опитваше се да ги споделя и с другите.
Интересното беше, че златец имаше навсякъде по Света от всякакви лековити растения, но всеки рано или късно се разболяваше. Той ги лекуваше, но всички се тровеха сами с тревоги, с погрешен начин на живот, грешни възприятия и се разболяваха отново. Така си живееха просто, така се смяташе за нормално и никой не искаше да се променя. Мислеше се, че така са нещата, така е устроен Света. Много дори ползваха златец от растения, които ги опияняваха и им създаваха лъжовни чувства на облекчение.
Големия Бъз искаше да промени това. Затова тази година реши, не да събере най-много златец, ами най-лековития.
Искаше да открие такъв, който да създаде хармония в обществото.
Така и започна неговото търсене.
Първо се консултира с лекари, учени и знахари, та да му кажат какви билки да търси. От всякъде му казваха неща, които бяха вече известни. От всички тези растения имаше вече лекарства и бяха изпробвани. Въпреки всичко това, Бъз чувстваше, че не е възможно всичко да е обречено. Той мислеше и четеше всеки ден, за да разбере от къде тръгват всички неволи и болести.
Търсеше дума, с която да опише това, което търси. Всичко беше така забързано, всички хвърчаха, бръмчаха, лутаха се и един ден лягаха и повече не ставаха. Никой не спираше и нямаше и как, така работеше Света.
На старовременния език на месните имаше дума описваща състояние, подобно на онова, в което някой се отпуска точно преди да се превърне в покойник.
В древните писания се казва, че това състояние може да бъде практикувано и приживе и е наречено спокой, или спокойствие. Коренът на думата е покой, от там идва и думата покойник. Добавяйки представка с- и наставка -действие, се получава спокойствие (с-покой-ствие), или да действаш с покой.
Естествено никой не ползваше тази дума и не знаеше какво означава на практика. В старите текстове, тънещи дълбоко в библиотеките Бъз откри, че това е рецептата, която търси. На времето се оказа, че всички са практикували спокойствие и така са били по-здрави.
Бъз дълго размишлява и стигна до извода, че трябва да има златец, който да дава “спокойствие”, но не като онзи, който те прави зомби и те успива.
Но къде да го търси?
Един ден на път за близкото находище на билки той срещна един странник.
- Здравей!
- Здрасти! - отговори Бъз
- Това което търсиш не е там приятелю!
- От къде знаеш какво търся?
- Знам, че не е на там!
Има едно растение, което берат само монасите, но трябва да отидеш до някой от техните села.
- Кой си ти? - попита Бъз
- Аз бях като теб, намерих това, което търсиш ти, при тях.
- От къде знаеш изобщо какво търся?
- Ти търсиш добро не само за себе си момче, ще ти помогна!
Живеят на два дни летене от тук, в тази посока, към планината. Като стигнеш северното и подножие,влез в гората. Там ще откриеш монасите, в малки села. Събират само от най-силния златец, но не търгуват с него, ползват го за да преживяват. Те ще ти кажат какво да търсиш!
В този момент премина цял рояк от деца пътуващи за училище. Бяха толкова много, че двамата странника загубиха зрителен контакт. Когато хлапетата отминаха, Бъз се озова сам на сред пространството, а неговия събеседник беше изчезнал.
Беше много озадачен от тази среща и не знаеше дали да вярва.
Така или иначе, неговото търсене беше ударило на камък.
Погледна към планината и след малко вече търчеше на там.
Пътят не беше лек.
Имаше ветрове, а нощта на открито беше студена, но също така тиха и спокойна, за разлика от шумния град.
На втората вечер пристигна в подножието на планината.
Силна гора пробождаше земята и се стремеше нагоре като, че всяко дърво искаше да погледне върха на хълма.
- Вечерта им е взела цветовете и са си направо черни…
- Не е страшно… никак дори… все е едно е друг Свят…
Това бяха малкото мисли, които се търкаляха в съзнанието на Бъз. Той чувстваше силна физическа умора и психическа лекота. Тогава осъзна, че от много време не беше задълбавал в размисли и тревоги.
Може би това е нещо като да си спокоен… - Помисли си той.
След това се подслони в дупката на едно огромно дърво. Слушаше реката и след малко заспа.
На сутринта се чувстваше несигурен. Не знаеше какво да прави и на къде да продължи. Прецени, че за да намери монасите, трябва или случайно да попадне на тяхното селище или да ги търси там където биха събирали те лековити растения.
Това вдъхна увереност в него и той започна да прави това, което прави най-добре - да търси златец.
След почти цял ден търсене, не успя да открие никоя необичайна билка.
Накрая Бъз реши да поспре. Беше малко разочарован. Но умората му някак си претъпяваше това чувство.
Скоро стана и продължи да бръмчи и да търси. Чувстваше това като дълг и почти беше лишен от емоции, просто действаше.
Тогава той изпита някакво странно усещане. Все едно, че някой го наблюдава. Ушите му пищяха и го побиха топли тръпки, приятни, на вълнение. Чувстваше се някак лек и доволен. Усмихна се дори. Тогава чу един спокоен и мек глас да шепне името му:
- Бъз! Здравей! Радвам се, че дойде!
Огледа се наоколо, но не видя никой...
- Не се притеснявай! – продължи гласът...
След секунда, в далечината се появи силует.
Толкова е далеч, а тихият му глас шепнеше в ушите на Бъз.
Как го чуваше? - чудеше се той.
Странникът беше облечен в оранжеви цветове и се носеше леко и свободно. Лицето му сияеше в невинна усмивка.
Бъз не проумяваше, как е възможно всичко това, но се радваше, че е открил един от монасите.
След вълнуващата им среща, заедно отидоха в подножието на един водопад, където направиха бивак.
Нагостиха се и след малко монахът заговори на Бъз:
- Открий билката на спокойствието. Може би си я виждал и в низините, но тази, която расте тук е различна. Тази Планина е душата на нашия свят. Тя е пряко свързана с всеки едни от нас! С всеки! Страданието започва с желанията и нежеланията. Затова когато някой има желание или нежелание, то избива под формата на стрък от това растение. Ние го наричаме Навал-Алуд, което означава мирото на боговете. Когато вземеш златец от него, то умира и повече не се появява. Единствено новите искания или неискания, ще го накарат да порасте отново. Трябва да събереш от всеки стрък в планината, тогава само ще успееш да донесеш мир в сърцата на всички.
– Какво имаш предвид с това, че желанията и нежеланията са причина за страданието ни?
- Умът постоянно гледа там до където не може да достигне. Получава едно и вече гледа друго. Желанията нямат задоволяване. Като тук нямам предвид желания само за предмети, ами различни постижения, амбиции, положение и така нататък. Нежалнията са неща, които не искаме да ни се случват и създават страхове в нас. Да нямаш желания и нежелания не означава да си бездеен и да станеш отшелник като мен. Безстрастието означава да правиш и вършиш всичко от ежедневието си отдаден на него на 100%, не по-малко! Тогава можеш да си спокоен! Тогава ще знаеш, че си давал всичко от себе си и ще си спокоен, че всичко върви както трябва.
- Ами как ще се развива света ако нямаме амбиции?
– Амбиции можеш да имаш само за нещо, за което се съмняваш... Не се амбицираш всеки ден за да си измиеш зъбите нали?
– Това е доста объркващо... А какво да правя със златеца? - попита Бъз
- След като събереш от всичкия Навал-Алуд, тогава ще се приготви от него лекарство. Една капка е достатъчна. Ще има достатъчно за всеки да излекува ума си!
- На как да събера от всички, как да разбера, че съм събрал златец от всяко растение?
- Те растат само на едно място в Планината, никъде другаде.
- Как изглежда?
- Ниско растение, развиващо се на туфи с малки листенца и дълги стръкове, цъфти в малки лилави цветчета, около двадесетина на един стрък, ухае приятно, меко и дълбоко. Ще го познаеш лесно, доста по-различно е от всички други.
- Къде се намира?
- Виждаш ли онези върхове там, Синко?
- Да
- Като ги изкачиш, ще видиш че тези скали образуват обръч и в средата, обградена от тези естествени стени има долина. Там ще търсиш!
На следващия ден, още по тъмно, преди здрач, Бъз се приготви и хвана първата пътека за нагоре към стръмния зъбер.
След около час, малко след развиделяване стъпи на върха. Пред него се разкриваше прекрасна гледка. Скалите продължаваха в ляво и дясно от него. Устремяваха се напред като постепенно се събираха в далечината, образувайки подобна на кръг форма, наподобяваща кратера на вулкан.
В ниското гъсти облаци и мъглявини се плъзгаха едни над други. Натискаха се и се буткаха, разпиляваха се и се обединяваха. Беше като море, бяло море.
Вероятно това е долината, която търся - помисли си той.
Малко по на ниско личаха върховете на най-високите дървета, само тук и там. Той откри нещо като пътека и започна да се спуска към долината.
След около четвърт час, облаците се раздигаха и светлината разпръсна сивото утро. Все още влажната гора, постепенно го водеше на долу, а склоновете ставаха все по-полегати.
Скоро започна да прозира и краят на гората. Слънцето се прокрадваше между острите върховете на „кратера“ и все още беше черевено. Нежната светлина, галеше меко.
Бъз оглеждаше всички растения, търсейки по-различно.
Изведнъж, очите му го приковаха малко по-встрани. Там падаха слънчевите лъчи между гъстите дървета.
- Растението! Растението! - викаше от въодушевление той.
Беше точно каквото му го описа Монаха - красиво.
Продължи да се оглежда и видя още няколко.
Тук едно, там още едно.
Тук стрък, там също…
Бъз знаеше, че ще има много работа, но за сега не му се струваше невъзможно.
Без да се бави започна внимателно да събира ценния прашец. В момента, когато събра златеца, от първия стрък, той тутакси повехна.
Бъз се стресна малко, въпреки че монахът го бе предупредил за това, но след няколко секунди продължи да изпълнява дълга си.
След малко, той се надигна и се огледа.
Впери поглед напред към последните дървета на гората и видя нещо, което го озадачи. Между стеблата прозираха лъчите на слънцето и размазани лилави петна. Той се втурна на там и колкото повече се приближаваше, толкова повече забавяше, защото не можеше да повярва на очите си.
Лилавите цветове придобиваха все по ясен образ и когато излезе от гората разбра, че това беше цяла долина с Навал-Алуд.
Нивата беше безкрайна! Не беше възможно да се види, камо ли да се събира златец от нея. Толкова много туфи, толкова много стръкове, безброй, безкрай! Цяла Вселена!
Бъз не можеше да проумее.
Обърна се назад и осъзна, че пътят зад него е изчезнал. Той се намираше в средата на безкрайна Вселена-Нива. Погледът му не стигаше да и види края. Полето се преливаше в хоризонта във всички посоки.
В този момент отворих очи и видях тъмната стая…
Ама, че сън…
Но май нивата си е истинска…
Явно много работа ме чака…
.JPG)
