Седмици наред градът витаеше в сумрак от надвисналите над него плътни и сиви облаци. Помниш ли? - това беше последния път когато се срещнахме. С теб търсихме един от моите летни спомени.
Тогава те заведох в Пурпурната Приказна Земя.
Да! Там беше хубаво, топло, цветно и ароматно. Но сега съм решил да те накарам да обикнеш мразовитата Зима и да ти покажа малко от блясъка на нейната красота.
За целта ще трябва да се пренесем в едно друго далечно кралство, което често остава скрито за нас, докато се крием от жулещият вятър, вървейки с приведена глава.
Идваш ли?
Студеничко е, но си заслужава!
За да дойдеш с мен и да те заведа в Замръзналото Кралство, продължи да четеш, а за да си стоиш на топло у вас, затвори тази страница!
Чудесно!
Облечи си най-топлите дрехи и идвам да те взема!
...
… Малко по-късно ...
…
Здрасти, как си?
Хайде! Скачай!
Колата работи вече 30 минути но все още не е загряла.
Ръцете и краката ни са ледени, но скоро ще се сгреят, пътят до Леденото Кралство е дълъг, все ще загрее някога...
Движим се все на север и колкото по-нагоре отиваме толкова по-силна става Зимата.
Преминаваме през пусти села и безлюдни земи. Голи гори и сурови поля.
Тук времето, като че ли е поспряло.
Разбивам с колата поредната преспа сняг и отбивам от пътя - спокойно няма да закъсаме, знам къде отиваме...
Коловозите на черния път са се вкаменили от студ.
Дебела слана стиска всяко стебло, всяка мъртва трева, всеки камък.
Спираме! До тук с колата, трябва да продължим пеша.
Намира ме се някъде във владенията на мразовита Степ, която се шири и протяга силно напред.
Зимен Дъх броди и кръстосва простора и рони снежните купчини, разхвърляни тук и там.
Да вървим!
Земята е затихнала, премръзнала и хрупа под краката ти. Дори сухите треви хрущят и пукат.
Вятърът пронизва лицето ти - стегни си качулката и го скрий по-добре!
Рехави храсти се поклащат и скърцат тъжно и мъчно.
Студът спохожда дори съзнанието ти и вледенява бързо всяка твоя мисъл.
Просто си вървиш и се надяваш скоро вихърът да спре да те боде.
Очите ти сълзят и опипват хоризонта все напред.
В края на измръзналата сива шир, настръхва ръб – остър и висок.
Зад ръба висок, нататък в далечината, ти се привижда равнина.
Земя огромна. Сива, ледена Пустиня.
Толкова необхватна, че застъпва небосвода и убягва ти от взора.
Питаш се, а от там на къде?
Питаш ме, какво има там?
Бездна, приятелю! Бездна!
Там е краят на Света, който си познавал до сега!
Там е Ледената Земя!
Търпение, още малко...
Стотина метра и сме на острието на ръба.
Слухът ти почва да долавя грохот - така добре познат.
Виждаш вече по-ясно и разбираш, че Пустошта била е необятното Море.
Гледаш ме с изненада, а сухите ти от студа устни се извиват в мъничка усмивка, тънка. И забързваш по-напред от любопитството превзет.
Доближаваш все повече...
Отеква тътен, глух и мощен.
Чуваш как водна маса под краката ни се разбива!
Вибрира!!!
Земята се отваря и на метри пред нас се взривява и изригва ледена и пенеста „лава“.
Гейзер!!!
Трясък след трясък, Морето се бори и тръшка и впряга своята сила към клетия бряг, а Земята разбита ридае!
Що за място е това!?
Как така Морето избива на повърхността???
След минута дълга, Стихията стихва...
Вървим плахо и тихо, сякаш се крием...
Пръстта е червена, песъчлива, а скалите, що са близо до водата целите са обковани в солената, застинала „лава“.
Сол, лед, скали!
Тузла – мразовита!
Хлъзга се! Внимавай!
Доближаваме свирепия извор...
Вървим по скала и изведнъж дупка!!!
Гърлото на Гейзера е това, широк е метър и половина – два!
Черна скала, дебела и масивна, издълбана от бурната вода!
Гледаш през бездната и виждаш в ниското Водата, виждаш я как нагъва се в далечината. Вълни тежки образува и запраща ги без милост да рушат стените, да се блъскат в скалите.
Една отново се надига, като чудовищна змия се гъне и извива...
и ръмжи и хладни тръпки те побиват,
и затъркалва се с устрем към брега, и стомахът ти се свива,
и студът не те забравя, и трясъкът не закъснява,
и скалите в ледени окови, и Слънцето в пръските Дъга рисува.
И всичкото това!!!
Невероятна Красота!!!
Вървиме вече час в този леден Свят.
Ръцете ти горят, лицето ти гори, очите ти искрят. Краката ти търчат насам-натам искаш да отидеш тук и там, за да зърнеш всичко тук!
Запленително нали!?...
...
Вълшебният Час настъпва, скоро ще се мръква...
Исках и това да ти покажа, следвай ме...
...
Виж тази скална арка!!!
Виж сребърният и обков!
Виж златните лъчи!
Виж как я галят!
Виж как пръските я оживяват!
Виж синьото небе!
И друг път съм те водил за да видиш тази красота (Изкуството на Природата), но и аз не бях я виждал никога така!
Мога с часове да гледам как вълните идват, как се пенят, разливат се и си отиват.
А днес Морето с тях рисува!
Нежни и меки цветове се размиват по цялото Небе.
Слънцето се оттегля в друга Земя, а Луната проблясва високо и го изпраща с любяща тъга.
Изпращаме този невероятен ден!
Пътуваме и си мълчим.
Преговаряш си деня на ум, старателно и подробно. Не искаш да забравиш нищо – никога!
Така съм и аз!
Преговаряме заедно на глас!
Всъщност аз вече преговорих и описах своя спомен тук, и той се преплита с този текст сега.
Преговаряй всичко хубаво, имай очи за него, другото забравяй!
Тогава те заведох в Пурпурната Приказна Земя.
Да! Там беше хубаво, топло, цветно и ароматно. Но сега съм решил да те накарам да обикнеш мразовитата Зима и да ти покажа малко от блясъка на нейната красота.
За целта ще трябва да се пренесем в едно друго далечно кралство, което често остава скрито за нас, докато се крием от жулещият вятър, вървейки с приведена глава.
Идваш ли?
Студеничко е, но си заслужава!
За да дойдеш с мен и да те заведа в Замръзналото Кралство, продължи да четеш, а за да си стоиш на топло у вас, затвори тази страница!
Чудесно!
Облечи си най-топлите дрехи и идвам да те взема!
...
… Малко по-късно ...
…
Здрасти, как си?
Хайде! Скачай!
Колата работи вече 30 минути но все още не е загряла.
Ръцете и краката ни са ледени, но скоро ще се сгреят, пътят до Леденото Кралство е дълъг, все ще загрее някога...
Движим се все на север и колкото по-нагоре отиваме толкова по-силна става Зимата.
Преминаваме през пусти села и безлюдни земи. Голи гори и сурови поля.
Тук времето, като че ли е поспряло.
Разбивам с колата поредната преспа сняг и отбивам от пътя - спокойно няма да закъсаме, знам къде отиваме...
Коловозите на черния път са се вкаменили от студ.
Дебела слана стиска всяко стебло, всяка мъртва трева, всеки камък.
Спираме! До тук с колата, трябва да продължим пеша.
Намира ме се някъде във владенията на мразовита Степ, която се шири и протяга силно напред.
Зимен Дъх броди и кръстосва простора и рони снежните купчини, разхвърляни тук и там.
Да вървим!
Земята е затихнала, премръзнала и хрупа под краката ти. Дори сухите треви хрущят и пукат.
Вятърът пронизва лицето ти - стегни си качулката и го скрий по-добре!
Рехави храсти се поклащат и скърцат тъжно и мъчно.
Студът спохожда дори съзнанието ти и вледенява бързо всяка твоя мисъл.
Просто си вървиш и се надяваш скоро вихърът да спре да те боде.
Очите ти сълзят и опипват хоризонта все напред.
В края на измръзналата сива шир, настръхва ръб – остър и висок.
Зад ръба висок, нататък в далечината, ти се привижда равнина.
Земя огромна. Сива, ледена Пустиня.
Толкова необхватна, че застъпва небосвода и убягва ти от взора.
Питаш се, а от там на къде?
Питаш ме, какво има там?
Бездна, приятелю! Бездна!
Там е краят на Света, който си познавал до сега!
Там е Ледената Земя!
Търпение, още малко...
Стотина метра и сме на острието на ръба.
Слухът ти почва да долавя грохот - така добре познат.
Виждаш вече по-ясно и разбираш, че Пустошта била е необятното Море.
Гледаш ме с изненада, а сухите ти от студа устни се извиват в мъничка усмивка, тънка. И забързваш по-напред от любопитството превзет.
Доближаваш все повече...
Отеква тътен, глух и мощен.
Чуваш как водна маса под краката ни се разбива!
Вибрира!!!
Земята се отваря и на метри пред нас се взривява и изригва ледена и пенеста „лава“.
Гейзер!!!
Трясък след трясък, Морето се бори и тръшка и впряга своята сила към клетия бряг, а Земята разбита ридае!
Що за място е това!?
Как така Морето избива на повърхността???
След минута дълга, Стихията стихва...
Вървим плахо и тихо, сякаш се крием...
Пръстта е червена, песъчлива, а скалите, що са близо до водата целите са обковани в солената, застинала „лава“.
Сол, лед, скали!
Тузла – мразовита!
Хлъзга се! Внимавай!
Доближаваме свирепия извор...
Вървим по скала и изведнъж дупка!!!
Гърлото на Гейзера е това, широк е метър и половина – два!
Черна скала, дебела и масивна, издълбана от бурната вода!
Гледаш през бездната и виждаш в ниското Водата, виждаш я как нагъва се в далечината. Вълни тежки образува и запраща ги без милост да рушат стените, да се блъскат в скалите.
Една отново се надига, като чудовищна змия се гъне и извива...
и ръмжи и хладни тръпки те побиват,
и затъркалва се с устрем към брега, и стомахът ти се свива,
и студът не те забравя, и трясъкът не закъснява,
и скалите в ледени окови, и Слънцето в пръските Дъга рисува.
И всичкото това!!!
Невероятна Красота!!!
Вървиме вече час в този леден Свят.
Ръцете ти горят, лицето ти гори, очите ти искрят. Краката ти търчат насам-натам искаш да отидеш тук и там, за да зърнеш всичко тук!
Запленително нали!?...
...
Вълшебният Час настъпва, скоро ще се мръква...
Исках и това да ти покажа, следвай ме...
...
Виж тази скална арка!!!
Виж сребърният и обков!
Виж златните лъчи!
Виж как я галят!
Виж как пръските я оживяват!
Виж синьото небе!
И друг път съм те водил за да видиш тази красота (Изкуството на Природата), но и аз не бях я виждал никога така!
Мога с часове да гледам как вълните идват, как се пенят, разливат се и си отиват.
А днес Морето с тях рисува!
Нежни и меки цветове се размиват по цялото Небе.
Слънцето се оттегля в друга Земя, а Луната проблясва високо и го изпраща с любяща тъга.
Изпращаме този невероятен ден!
Пътуваме и си мълчим.
Преговаряш си деня на ум, старателно и подробно. Не искаш да забравиш нищо – никога!
Така съм и аз!
Преговаряме заедно на глас!
Всъщност аз вече преговорих и описах своя спомен тук, и той се преплита с този текст сега.
Преговаряй всичко хубаво, имай очи за него, другото забравяй!
.JPG)
