Разходка в Балкана

...подминахме Троян и продължихме към Чифлика.
След последните хотели карахме по асфалтовия път докато той свърши на един паркинг - от едната страна гората и реката, от другата хижа Хайдушка Песен.

Паркирахме и потеглихме нагоре по коритото на реката.
Водата се плъзгаше и избиваше от огромни каменни плочи изваяни от нея в подходящи форми, а на места образуваше красиви корита. От двете страни стръмни гористи склонове, а слънцето мъчно се прокрадваше през стройните стебла на огромни дървета. Водата - сладка и студена. Скоро шумът и, ни остави без мисли и думи.
Вървяхме внимателно по причудливите и форми докато не стигнахме висок вертикален, гранитен улей. Никога не бях виждал подобни камъни - розови на цвят.

Беше почти отвесно. Едва-едва се изкачвахме и бавно напредвахме. Изведнъж се озовах на земята, а в следващия момент вече се сурках надолу и настрани към острия ръб, криещ 5-6 метрова височина със сигурно падане върху гранитна плоча. Изумително е как работи  мозъкът ни в подобни  ситуации. Може бе съм се суркал около метър, за не повече от секунда-две, а на мене ми се струваше може би минута. Разбирах ясно какво се случва и старателно го обмислях и наблюдавах. Осъзнавах, че ако падна от ръба, ще е може би трагично или със сигурност много тежко. През цялото време изчислявах възможностите си за оцеляване и обратните, а накланянето на везните в моя полза ме изпълваше все повече и повече със спокойствие и увереност. Забивах мощно петите си в хлъзгавата скала, а   задните ми части не усещаха нищо освен топлина от триенето в камъка. Давах всичко от себе си, за да не пострадам, но интересното беше, че не мислех толкова за себе си, а за любимия човек, с когото бях тръгнал - не можех да му причиня подобно нещо. Ръцете ми търсеха нещо, което да сграбчат, но намираха само шума и равната повърхност. Постепенно се спрях на около половин метър от фаталния ръб. Приятелите ми се увериха, че съм добре и продължихме напред.

По-нагоре реката пресъхна.
Стотина метра по-нататък започнахме да я чуваме отново и след малко газехме във водите и.
Реката започна да разцъфва. Като че ли ни награждаваше с красотата си за преодоляното препятствие.

Коритата и ставаха все по дълбоки, а водата се разхождаше по пищните стъпаловидни форми на скалите.

Искахме да вървим още, но часът напредваше и трябваше да се връщаме.

...

На следващия ден потеглихме към хижа Козя Стена.
Три километров 75 градуса склон стопи, вече изморените от вчерашното ни пътешествие крака. Раниците тежаха, пот се лееше непрестанно.
Взе накрая да проблясва билото на планина, виждаше се края на безкрайния баир, но горе ни очакваше друга трудност - слънцето и безмилостните му лъчи.



Пред нас се разкриваха ширини и панорами, които не се описват с думи.
Скоро погледът ми бе привлечен от висок връх. Вече се чувствахме по-силни и понасяхме жегата все още добре. Атакувахме хълма и след минути бяхме малко преди края му, когато погледът ми бе прикован към цвете в тревата.
Това беше то - наградата на планинаря, гордостта на планината - Еделвайсът.
Изкарах камерата, настроих всичко, насочих и какво да видя - бях толкова запленен от планинското цвете, че не бях забелязал десетките калинки навсякъде около нас. Имаше навсякъде по 4-5 на клонка. След малко една литна и кацна директно върху моят бъдещ шедьовър. Дори и да си мечтаех, едва ли щях да измисля нещо подобно - просо уникално, невероятен късмет!

Изкачихме се догоре, поседнахме да отдъхнем и да се полюбуваме на красотата.

Стана време да продължим и след има няма 30 минути стигнахме хижата.
Бяхме размазани.

От Кучето до хижа Козя Стена

Починахме около час и след кратка дилема дали да продължим към хижа Ехо или да се връщаме обратно, потеглихме към новото място.  Разстоянието беше еднакво. Бяхме се напоили добре и похапнали. Но не бяхме преценили нещо друго – слънцето.
И точно след 40 минути ведра крачка, горещината не само възвърна предишната ни умора, но и направо ни изцеждаше.
Вървяхме по пътечка широка не повече от педя, раздираща остър склон. За това място ни бе разправял хижаря, нарича ли го „Коли-кон“, т.е. ако искащ да си убиеш коня, та там до го заведеш.

Коли-кон

На долу стръмнината се спускаше още около 30тина метра. Защо ли му трябваше и на пустия му хижар да ни разправя, че и хора били умирали там???
Адреналин се отделящe в прегрелите ни тела. Сърцата биеха все по-рязко, дълбоко и често. Главите ни растяха, краката ни вибрираха. Височината ни замайваше, а аз имах чувство, че изпускам баланс.
Спасение – пътечицата се разшири и няколко дръвчета – пъстра сянка. Гадеше ми се от водата, не можех и от меда да близна. Седях безжизнен и се молех тялото ми някак да се справи с кризата. Толкова много спорт, тренировки, калевки – планината си каза тежката дума!

С нещастие осъзнавах, че сме едва на средата на пътя, а другите тънеха в блажено незнание, като се надяваха че хижата, ще е след този хълм и там ще намерят спасение.
Починахме около 10 минути. Потеглянето беше чудовищно трудно, все още вървях напред и водех, но силите ми ме изоставяха. Молехме се за облак в небето -  но не! Милеехме за здрач и хлад.

Маркови ливади

Стигнахме Маркова поляна и малко след това зърнахме чудновати скали във формата на уши. Сетих се, че ми бе разказвал за тях първият хижар, странно но топографията не съответстваше на мястото отбелязано в картата, това ме притесни, че може картата да е сгрешена. Бяхме се зарадвали, защото от тези „Уши“ имаше още час и половина два до целта ни.

Ушите

След около половин час тътрене под жарките лъчи, стигнахме разклон, който трябваше да ни отведе до хижата. Осъзнах, че всъщност това са въпросните „Уши“ изведнъж времето до нашето пристигане отново се увеличи.
Другите ми два съпътника таяха надежди, че след този хълм е хижата. Аз проследих колчетата забити по хребетите на върховете, отбелязващи зимния път и това, което установих въобще не ми хареса. Очакваше ни повече от един час път и 90 метра денивелация за десерт. Реших да не споделям тези факти с другарите си (моето либе и братовчед ми).

По пътя имаше малинки, които бях спасение за нас в този момент.
Раниците ни късаха раменете, а когато изкачихме „десерта“ братовчед ми, който вървеше най-отпред, дори нямаше сили да се зарадва, че сме пристигнали.
В хижата нямаше вода, нямаше и храна -  беше наистина чудесно.
Намериха ни все пак малко супичка, но аз едва си я изядох.
Залезът не бе драматичен, но изпълнен с тишина и спокойствие. Бяхме обградени от планини – беше невероятно.

Не вярвах, че тялото ми ще се възстанови за една вечер. Сгушихме се в едно легло, без чаршафи с дрехи, некъпани. Сърцето ми един час работи усилено, да възстанови изтощеното ми тяло. След няколко часа се събудих и излязох на вън да се облекча – беше изумително, все едно всичката тази мъка беше само лош сън – тялото ми бе в перфектна кондиция и бликащо от сила и мощ. Бях готов да тръгвам на някъде, но бе едва три часа сутринта.

Събудих се веднага щом започна да се развиделява. Стегнахме багажа и се запътихме към отсрещния хълм именуван „Юмрука“.
Очаквахме изгрева.
Светлината бе мека, а мъглявината придаваше нежност.
Скоро слънцето, като че изплува от планината.

Потеглихме с ведра крачка. Целяхме да преминем по-голямата част от пътя по хладно.
Закусихме с малинки – беше чудесно, сладки, леко киселички и силно ароматни.

Пътят на обратно беше лек и дори стигнахме по-скоро отколкото се очакваше по данните в картата.

Когато чух реката, хукнах да бягам към нея, съблякох се и се цопнах в студените и кристални води. Къпех се като мечка и се „четках“ по гладките камъни.
Възкръснах и се преродих, можех да тръгна отново да катеря свирепия баир...