Там нейде где се крие небосвода
дълбоко, где умората нарича се свобода,
насред хълми, урви, чукала,
вървиш безмълвен, запленен, а около тебе чува се вода,
ромоли, тихичко шепти - върви, върви!!
Топлинка във вените навлиза и нежно те облива.
Студът превръща се в прегръдка,
и вятърът не хапе вече като хрътка,
щом държиш ръчичка и ръка,
на твоите мили същества.
След броени крачки на забава,...
в дебрите на тишината, след въздишки сладки
на Природата прослава,
- пак си там далече
и хармонията истина е вече!
Тогава зърваш нежните стебла, мраморни и голи,
натежали от снега, навели гордо клони,
посипани от сребърни циклони.
А полъхът сега лекичко ги рони - вълшебните клони.
Плавничко политат белите звездици и започват своя танц,
а небе лазурно, озарява ги и блещукат като гланц.
Меко ечи тишината с немият си смях,
А духът ти, вече си е в тях!
На далеч бушува се градът неуморим,
но от тук се вижда само като дим.
И се вият и кръжат в безритмични въртележки,
трепетно разбиват се с грохот благ мраморните снежки.
И падат тихо и звънтят по бели преспи,
и слушам как сливат се, преливат се,
а хаос в глава ми нейде вече спи.
После пак застива всеки полъх, всеки бриз,
а дърветата рисуват мраморен каприз.
И аз и ти, ние, те - вятърът и тишината
радваме се на бижуто на гората.
дълбоко, где умората нарича се свобода,
насред хълми, урви, чукала,
вървиш безмълвен, запленен, а около тебе чува се вода,
ромоли, тихичко шепти - върви, върви!!
Топлинка във вените навлиза и нежно те облива.
Студът превръща се в прегръдка,
и вятърът не хапе вече като хрътка,
щом държиш ръчичка и ръка,
на твоите мили същества.
След броени крачки на забава,...
в дебрите на тишината, след въздишки сладки
на Природата прослава,
- пак си там далече
и хармонията истина е вече!
Тогава зърваш нежните стебла, мраморни и голи,
натежали от снега, навели гордо клони,
посипани от сребърни циклони.
А полъхът сега лекичко ги рони - вълшебните клони.
Плавничко политат белите звездици и започват своя танц,
а небе лазурно, озарява ги и блещукат като гланц.
Меко ечи тишината с немият си смях,
А духът ти, вече си е в тях!
На далеч бушува се градът неуморим,
но от тук се вижда само като дим.
И се вият и кръжат в безритмични въртележки,
трепетно разбиват се с грохот благ мраморните снежки.
И падат тихо и звънтят по бели преспи,
и слушам как сливат се, преливат се,
а хаос в глава ми нейде вече спи.
После пак застива всеки полъх, всеки бриз,
а дърветата рисуват мраморен каприз.
И аз и ти, ние, те - вятърът и тишината
радваме се на бижуто на гората.
.JPG)
