Сутринта на трети Януари
2012.
Запалих колата след нощна
смяна - беше тъмно синьо-сиво.
Около нулата, но въздуха
бе влажен и смразяващ.
След 10-15 минути, без особена
промяна на темпертатурата в колата,
потеглихме към вкъщи.
На едно от кръстовищата небето
вече бе започнало да порозовява, а тънки
и продълговати облачета се оранжевееха
някъде зад мрачните блокове.
Отбихме в първата възможна
отсечка към морето.
Постепенно с приближаването
ни към плажа, пред нас се разкриваше все
по-пищна картина, а когато паркирахме
колата, бягахме до плажа. Не искахме да
изпускаме и минутка повече от това,
което предстоеше да се случи.
Студа жулеше и навлизаше през
дрехите, пронизваше телата ни чак до
костите.
Целият пясък беше заскрежен.
Морето – гладко, в цвят тъмно
лилаво бордо, леко се помръдваше.
Чайките летяха мълчаливо.
В далечината личаха тежките
силуети на закотвени кораби, затънали
като, чели все още в мрак.
Над нас небето все още тъмнееше
в тоновете на нощта.
Никой не шумеше, ни вятър, ни
птица, ни вълна. Всичко, всички изпитвахме
гордост и възторг, а студът ни бе обзел
и ни тресеше, тялото трепереше, болеше.
Молехме се за светлина и
топлина, а тя бавно се прокрадваше по
„края“ на Света и прогонваше сумрака
и мъглата.
Нов живот тогава се роди и
пукна светлината, поднеси ни зората,
дари ни този ден, изпратихме и онзи.
Колко тъжно и красиво е това.
.JPG)
