Вчера времето беше характерното за Март месец. Говори се, че в този месец времето е променливо, както и настроението на жената, затова има поверие, че всяка една дама трябва да си избере един ден от Март и така щяло да бъде настроението и през цялата година.
Та..., вчерашният ден започна със снеговалеж на парцали, след това дъжд, а след броени минути, тежката облачност, която опасваше целия град, просто изчезна. Да, изпари се, все едно никога не е била и не просто светна, ами напече слънце, птичките зачороликаха.
Но не това е причината да избера подобно заглавие на публикацията си!!!
Решихме да тръгнем в търсене на красиво място, където да изпратим този чуден ден.
Запасихме се с няколко часа преднина и вече бяхме на път.
Подминахме Аспарухов мост и завих надясно, пътят там върви непосредствено до Варненското езеро.
Напътсвах се с компас, за да мога да избера добро място с подходящ изглед. От едно извишение на поляна се загледох в една местност и ориентировачно разчертах маршрута до там.
Виждаха се Девненските заводи и канала, водещ до тях. Мислех си, че би бил драматичен контрастът на природното съвършенство и гъстите бели облаци, издишани от високите комини, сочещи нагоре към небето и като, че ли казващи на Господ: "На ти!"
След няколко километра, подминахме Константиново и вече търсех пресечка надясно, по която да се доближа до водата - е открих я дори по-рано от колкото очаквах.
Всъщност това не беше пресечка, в близост до заводите и аз знаех добре това, друго нещо ме накара да се спра точно там.
Зърнах табела със следния надпис: Защитена местнос Ятата, забранено късането на растения и убиването на животни.
След минутка вече шофирах надолу.
Какво видях:
Островче от тръстики в канала, а в него бяха дянати няколко лодчици.
От страни две езерца - едното по-голямо.
Гордо прелитаха бели чапли. В далечината по водата, личаха стотици сиуети на патици.
Казах си - това е невероятно!
След малко зърнах нещо, което беше малко смущавщо - десетки бабуни по цялата площ преди езерата, със сигурност не бях образува ли се по естетвен път, бяха някакви насипи от фин прах, не беше нито пясък, нито пръст, по скоро приличаше на строителен прахоляк.
Майката земя, се бе опитала да залеси тази неплодородна ерозирала смет и дори успешно.
Изглеждаше странно и загадъчно, но знаех че е мръсотия.
Приближихме езерцето.
Беше ужасно!
Истината е че рядко не настъпвах фасове, и цигарени кутии, стараех се да не ритам бутилки, кенчета и пластмасови чашки. За това пък бреговете на езерото бяха окрасени с наниз от цветни плуващи предмети, които потрепваха в ритъма на леките, тъжни вълнички, които като че ли тихо ридаеха. Клокоченето на водата от нежния и допир с бреговете, бе заместено с тракането на шишета, които се поклащаха в грозна безритмичност.
Времето се влоши и беше сиво. Както и настроението ми.
Става въпрос за огромно количество отпадаци, без да преовеличавам - наистина огромно!
Защо, защо, защо????
В душата ми кипяха чувства на ненавист, ярост и проклинах:
"Ти човеко, най-проваленото същество на Планетата. Защо си толкава неук и глупав, та позориш така единственото хубаво останало ни нещо???"
Мислех си: защо в тази държава няма наказания за подобни безчинства, защо трябва да бъдеш глобен за да бъдеш научен?
Трябва ли да се случи това:
Сетих се за Крумовите закони, колко полезни биха били за разрешаването на подбни проблеми.
Днес отново бях там. И заснех това:
Изумително е как Природата успява да превърне и най-жалката човешка небрежност в нещо красиво.
Това ме мотивира днес, да не продължавам да затварям очите си!!!
Подкрепете ме когато имам нужда от това, за да спасим това, което все още можем!
Следва продължение...
Та..., вчерашният ден започна със снеговалеж на парцали, след това дъжд, а след броени минути, тежката облачност, която опасваше целия град, просто изчезна. Да, изпари се, все едно никога не е била и не просто светна, ами напече слънце, птичките зачороликаха.
Но не това е причината да избера подобно заглавие на публикацията си!!!
Решихме да тръгнем в търсене на красиво място, където да изпратим този чуден ден.
Запасихме се с няколко часа преднина и вече бяхме на път.
Подминахме Аспарухов мост и завих надясно, пътят там върви непосредствено до Варненското езеро.
Напътсвах се с компас, за да мога да избера добро място с подходящ изглед. От едно извишение на поляна се загледох в една местност и ориентировачно разчертах маршрута до там.
Виждаха се Девненските заводи и канала, водещ до тях. Мислех си, че би бил драматичен контрастът на природното съвършенство и гъстите бели облаци, издишани от високите комини, сочещи нагоре към небето и като, че ли казващи на Господ: "На ти!"
След няколко километра, подминахме Константиново и вече търсех пресечка надясно, по която да се доближа до водата - е открих я дори по-рано от колкото очаквах.
Всъщност това не беше пресечка, в близост до заводите и аз знаех добре това, друго нещо ме накара да се спра точно там.
Зърнах табела със следния надпис: Защитена местнос Ятата, забранено късането на растения и убиването на животни.
След минутка вече шофирах надолу.
Какво видях:
Островче от тръстики в канала, а в него бяха дянати няколко лодчици.
От страни две езерца - едното по-голямо.
Гордо прелитаха бели чапли. В далечината по водата, личаха стотици сиуети на патици.
Казах си - това е невероятно!
След малко зърнах нещо, което беше малко смущавщо - десетки бабуни по цялата площ преди езерата, със сигурност не бях образува ли се по естетвен път, бяха някакви насипи от фин прах, не беше нито пясък, нито пръст, по скоро приличаше на строителен прахоляк.
Майката земя, се бе опитала да залеси тази неплодородна ерозирала смет и дори успешно.
Изглеждаше странно и загадъчно, но знаех че е мръсотия.
Приближихме езерцето.
Беше ужасно!
Истината е че рядко не настъпвах фасове, и цигарени кутии, стараех се да не ритам бутилки, кенчета и пластмасови чашки. За това пък бреговете на езерото бяха окрасени с наниз от цветни плуващи предмети, които потрепваха в ритъма на леките, тъжни вълнички, които като че ли тихо ридаеха. Клокоченето на водата от нежния и допир с бреговете, бе заместено с тракането на шишета, които се поклащаха в грозна безритмичност.
Времето се влоши и беше сиво. Както и настроението ми.
Става въпрос за огромно количество отпадаци, без да преовеличавам - наистина огромно!
Защо, защо, защо????
В душата ми кипяха чувства на ненавист, ярост и проклинах:
"Ти човеко, най-проваленото същество на Планетата. Защо си толкава неук и глупав, та позориш така единственото хубаво останало ни нещо???"
Мислех си: защо в тази държава няма наказания за подобни безчинства, защо трябва да бъдеш глобен за да бъдеш научен?
Трябва ли да се случи това:
"Едва когато последното дърво умре, последната река бъде отровена и последната риба уловена, ще осъзнаем, че не можем да ядем пари."
Днес отново бях там. И заснех това:
Изумително е как Природата успява да превърне и най-жалката човешка небрежност в нещо красиво.
Това ме мотивира днес, да не продължавам да затварям очите си!!!
Подкрепете ме когато имам нужда от това, за да спасим това, което все още можем!
Следва продължение...
.JPG)
