Вървяхме вече около два часа сред ширните поля покрай острия и висок бряг.
Започваше златният час и тревите плавно се поклащаха, потъваха в мека топлина.
Стръмнините вече тънеха в хладни сенки, а морето се бе унесло в нежна тишина.
Златните лъчи леко ме горяха, а тих ветрец запълваше слуха ми.
Ухаеше на жълт равнец.
Погледът ми беше устремен в далечината, когато изведнъж движение в полята го прикова строго към върховете на тревата.
Нещо клатеше стеблата...
Приличаше на куче, но знаех, че не е! - беше не едно, а три!
Когато видях цвета на камуфлажа, така умело пригоден, вече бях сигурен, че е лисица.
Имах съмнения да са койоти, но си бяха моите любими хитри кума-лиси.
Бяха майка и две щурави зверчета.
Тичаха и се гонеха, скачаха сред билките и тревите.
Мама ги бе пуснала да тичат, да се радват.
Гонеха се, скачаха, дивяха.
В началото не ме виждаха, но след няколко снимки не можех повече да остана незабелязан сред тези голи полета. Бях на около 50 метра от тях.
Майката лисана издаде нареждания, а мъниците тутакси изчезнаха някъде сред скалите.
Но не и тя - застана зад една скала и започна да прави същото, което и аз.
Любопитството не и позволяваше да си замине. Гледахме се около половин минута. Усещаше спокойното ми доволство и не се плашеше, имах чувството, че след малко и тя ще насочи камера срещу мен.
Мислех си, колко хубаво – хубаво за кого обаче, за мене само???
Малко след това, като разглеждах снимките си мислех, че лисиците не бива да ме виждат и не бива да свикват с хората. Зарекох се от сега нататък да съм по-строг към прикритието си и да не се сближавам, колкото и да ми се иска. Аз съм добронамерен и за мен удоволствието се изразява в това да общувам с диви животни и да съм част от природата край тях, без да променям каквото и да е, но за съжаление не всички хора мислят като мен. Животните усещат, както и тази лисица разбираше добре, че не съм заплаха, но докато го разбра вече я бях обстрелял 7-8 пъти.
Моите трофеи са снимките, на други са кожите!
Започваше златният час и тревите плавно се поклащаха, потъваха в мека топлина.
Стръмнините вече тънеха в хладни сенки, а морето се бе унесло в нежна тишина.
Златните лъчи леко ме горяха, а тих ветрец запълваше слуха ми.
Ухаеше на жълт равнец.
Погледът ми беше устремен в далечината, когато изведнъж движение в полята го прикова строго към върховете на тревата.
Нещо клатеше стеблата...
Приличаше на куче, но знаех, че не е! - беше не едно, а три!
Когато видях цвета на камуфлажа, така умело пригоден, вече бях сигурен, че е лисица.
Имах съмнения да са койоти, но си бяха моите любими хитри кума-лиси.
Бяха майка и две щурави зверчета.
Тичаха и се гонеха, скачаха сред билките и тревите.
Мама ги бе пуснала да тичат, да се радват.
Гонеха се, скачаха, дивяха.
В началото не ме виждаха, но след няколко снимки не можех повече да остана незабелязан сред тези голи полета. Бях на около 50 метра от тях.
Майката лисана издаде нареждания, а мъниците тутакси изчезнаха някъде сред скалите.
Но не и тя - застана зад една скала и започна да прави същото, което и аз.
Любопитството не и позволяваше да си замине. Гледахме се около половин минута. Усещаше спокойното ми доволство и не се плашеше, имах чувството, че след малко и тя ще насочи камера срещу мен.
Мислех си, колко хубаво – хубаво за кого обаче, за мене само???
Малко след това, като разглеждах снимките си мислех, че лисиците не бива да ме виждат и не бива да свикват с хората. Зарекох се от сега нататък да съм по-строг към прикритието си и да не се сближавам, колкото и да ми се иска. Аз съм добронамерен и за мен удоволствието се изразява в това да общувам с диви животни и да съм част от природата край тях, без да променям каквото и да е, но за съжаление не всички хора мислят като мен. Животните усещат, както и тази лисица разбираше добре, че не съм заплаха, но докато го разбра вече я бях обстрелял 7-8 пъти.
Моите трофеи са снимките, на други са кожите!
.JPG)
