Стихия!

...мощ клатеше земята...
Вълни огромни безгребнисти - цунами, едно след друго, подир друго се редяха.
Ту потъваха, ту издигаха се хълмове огромна водна маса и на две рязко се деляха.
Блъскаха със страшна сила по скалите,
а грохот роптеше по брега, навът в полята,
нашир, та чак до гората.
Мяткаше пяна на високо.
Вихър пореше, свиреше, плачеха скалите, а водата пръхтеше жестоко.

Чудо бе това.
Вълнение не бе, не - страшно, по-страшно!

Суетеше се Морето, а вятърът тръбеше за силата му Господна.
Ръмжеше, блъскаще, кънтеше.
Ни риба плуваше, ни птица летеше.
Всичкото стоеше, гледаше, и мълчеше.
И стомаси ни свиваше,
и очи ни издираше.
Скали-канари, колоси невидни - омекваха и се рушаха, като че всеки миг ще поддадат,
но вълните, непреклонни, черни, не ще да се сломят.
Молеха се за пощада остри камънаци,
твърдостта напусна веч коравите юнаци.
В солена си ледена прегръдка Море ги заливаше, сграбчваше и тръшкаше, мачкаше и блъскаше, мореше!
Ах как чудно бе това, буря да беше – не, не беше, бедствие не беше.
Стихия метежна, тържествуваше, летеше!