Който следи блога ми, може би е в течение с моите последни приключения с в света на дивите лисици.
В една от предишните ми публикации разказвам за срещата ми с друго семейство лисици на северното черноморие, известно със стръмните си ронливи, скалисти брегове. Любопитството на най-възрастната лисана от тях, ми разкри мястото където живеят.
Не беше трудно да открия дупката им и още на следващото утро бях там дегизиран и готов да се слея с камъните, за да наблюдавам техния свят за известно време.
И така...
Беше дяволски студ. Изгревът беше ясен и мразовит, чак не бих допуснал, че е Юни.
Нямаше и помен от ветрец, но пак беше вкочаняващо студено. Придвижвах се леко приведен сред широките полета, с готовност да снимам, в случай че засека лисиците като предния ден, да се разхождат наоколо.
След двайстина минути бях на мястото.
Дупката се намираше буквално сред скалите. Ориентирах се по различния цвят на камъните, дължащ се на изровената пръст от дупките. Дори предполагах, че са две.
Намираха се на ръба на стръмния бряг. Спуснах се в една пукнатина между два огромни камъка и внимателно надзърнах.
Видях едното лисиче. Спинкаше си сладко, сладко пред дупката.
Близоста, в която бях, накара адреналинът ми да се покачи. Скрих се отново и се опитах да се уравновеся. Бях на няколко метра над тях, не повече от 10. Нямаше вятър и въпреки това, че бях над тях се опасявах да не ме надушат. Бях си взел неопрена за гмуркане за да предпазва ребрата ми от камънаците, знаех че ще се лежи дълго. Освен това неопренът силно мирише на гума и може би е разсейвал моята миризма. Послах го и започнах да се придвижвам бавно и тихо до ръба. Покривах главата си със сива хавлия. Бях скрил цялото си лице и в този момент обектива стана моите очи - виждах само през него. Не можех да си позволя прикритието ми да бъде разкрито.
Малкото не ме усети. Чудех се къде ли е мама и зорко обхождах със стъкленото си око(обектива) района, но от нея нямаше и следа.
Прецених правилната експозиция и дойде моментът да направя снимка. Имайки предвид предния път в гората, когато бях на около 40 метра от дупката на лисиците, а те чуваха перфектно щракането на камерата ми и се обръщаха към мен, и се втренчваха с опит да видят нещо (виж публикацията "Семейството на Червените Лисици"), имах чувството че съм прекалено близо и че няма начин да не ме разобличат. Бях се разколебал и се чудех дали само да гледам, без да снимам - та аз бях направо в бърлогата им.
Трябваше да рискувам все пак. Реших, че ако ме усетят няма да продължавам за да не ги уплаша и ще се изнижа преди да разберат какво става.
Така, фокусирах спящото лисанчe, а фотоапаратът отекна като мълния. Дребосъкът се размърда и погледна към мене. Камъните ми убиваха и ме болеше, затаих дъх – не потрепнах. Гледаше 5-6 секунди, но не успя да види нищо смущаващо от мястото, от където бе доловило звука.
Направих още няколко снимки, а шумът от фокусирането на обектива ми звучеше като боргия в ръцете ми. Скоро лисичето привикна със странните звуци и накрая се налагаше дори да хвърлям камъчета за да привлека вниманието му, да направи нещо различно, но то се унесе отново във сладък сън, без да ме отразява.
Минаха около 40 минути.
Оглеждам за майката и другото лисиче. Бях сигурен в прикритието си и не се притеснявах. В един момент нещо ме накара да се отдръпна леко в страни и да извъртя глава надолу и на ляво, към подножието на скалистия бряг – и тогава я видях, моята приятелка от предния ден, която ме беше наблюдавала с любопитство, скрита зад големия камък(виж публикацията "Любопитсво").
Височината, от която я гледах, бе около 30 метра. Напуснах скривалището си и се опитах да проследя лисицата, но тя се втурна някъде сред нападалите скални късове и изчезна. Помислих се, че няма да ме учуди и за риба да отива, след което се засмях.
- Морски лисици
...си помислих и така реших да ги кръстя.
Минаваше 06:00 часа. Светлина беше започнала да огрява мъничето, а на него това хич не му харесваше.
Постепенно се пробуждаше от спокойния си, детски, лисичи сън. Правеше сърдити физиономийки и се чумереше на ярките лъчи.
Скоро се разбуди малко и сънено се прозяна. Мързеше го да се надигне и правеше отчаяни опити отново да се унесе в сладка дрямка.
Изведнъж, явно нещо го ухапа и то започна настървено да се чеше по муцунката...
Оглеждаше се наоколо и изглеждаше, че настроението му се освежи и като, че ли се усмихваше на златното, прохладно утро.
След малко се надигна и се раздвижи, изпишка се малко по-нагоре от леглото си повъртя се наоколо и се прибра на сянка в дупката.
Така премина още около час, без никакво движение, ни майката, ни децата. Вече се бяха притеснили за мене и трябваше да заминавам, стоеше ми се още, но нямаше как. Все пак бях доволен и с този материал и нов опит, който бях събрал сутринта. Тихичко се изнесох и бавно се отдалечих, като се стараех да остана незабележим докато не се отдалечих на достатъчно разстояние от бърлогата на лисичките.
Прецених правилната експозиция и дойде моментът да направя снимка. Имайки предвид предния път в гората, когато бях на около 40 метра от дупката на лисиците, а те чуваха перфектно щракането на камерата ми и се обръщаха към мен, и се втренчваха с опит да видят нещо (виж публикацията "Семейството на Червените Лисици"), имах чувството че съм прекалено близо и че няма начин да не ме разобличат. Бях се разколебал и се чудех дали само да гледам, без да снимам - та аз бях направо в бърлогата им.
Трябваше да рискувам все пак. Реших, че ако ме усетят няма да продължавам за да не ги уплаша и ще се изнижа преди да разберат какво става.
Така, фокусирах спящото лисанчe, а фотоапаратът отекна като мълния. Дребосъкът се размърда и погледна към мене. Камъните ми убиваха и ме болеше, затаих дъх – не потрепнах. Гледаше 5-6 секунди, но не успя да види нищо смущаващо от мястото, от където бе доловило звука.
Направих още няколко снимки, а шумът от фокусирането на обектива ми звучеше като боргия в ръцете ми. Скоро лисичето привикна със странните звуци и накрая се налагаше дори да хвърлям камъчета за да привлека вниманието му, да направи нещо различно, но то се унесе отново във сладък сън, без да ме отразява.
Минаха около 40 минути.
Оглеждам за майката и другото лисиче. Бях сигурен в прикритието си и не се притеснявах. В един момент нещо ме накара да се отдръпна леко в страни и да извъртя глава надолу и на ляво, към подножието на скалистия бряг – и тогава я видях, моята приятелка от предния ден, която ме беше наблюдавала с любопитство, скрита зад големия камък(виж публикацията "Любопитсво").
Височината, от която я гледах, бе около 30 метра. Напуснах скривалището си и се опитах да проследя лисицата, но тя се втурна някъде сред нападалите скални късове и изчезна. Помислих се, че няма да ме учуди и за риба да отива, след което се засмях.
- Морски лисици
...си помислих и така реших да ги кръстя.
Постепенно се пробуждаше от спокойния си, детски, лисичи сън. Правеше сърдити физиономийки и се чумереше на ярките лъчи.
Скоро се разбуди малко и сънено се прозяна. Мързеше го да се надигне и правеше отчаяни опити отново да се унесе в сладка дрямка.
Изведнъж, явно нещо го ухапа и то започна настървено да се чеше по муцунката...
След като отстрани досадната буболечка, се протегна в легълцето си и се поизправи.
Оглеждаше се наоколо и изглеждаше, че настроението му се освежи и като, че ли се усмихваше на златното, прохладно утро.
След малко се надигна и се раздвижи, изпишка се малко по-нагоре от леглото си повъртя се наоколо и се прибра на сянка в дупката.
Така премина още около час, без никакво движение, ни майката, ни децата. Вече се бяха притеснили за мене и трябваше да заминавам, стоеше ми се още, но нямаше как. Все пак бях доволен и с този материал и нов опит, който бях събрал сутринта. Тихичко се изнесох и бавно се отдалечих, като се стараех да остана незабележим докато не се отдалечих на достатъчно разстояние от бърлогата на лисичките.
.JPG)
