Карах бързо нагоре по черния път, опитвах се да достигнем максимално близо до гората.
Спрях на място където пътя ставаше по-лош а дърветата се сгъстяваха.
С бърза крачка се устремихме нагоре по стръмна пътечка.
Знаех предварително, че отвъд гората се събира войската. По залез започваше почетният и марш, не биваше да го изпускаме.
Горещината още ламтеше и ни топеше. Цедеше силите ни с всяка следваща крачка.
След десетина минути вече бяхме в дебрите на гората. Пътят минаваше покрай стръмна падина, която постепенно премина в дере. Натъкнахме се на следи от едри лисици, но това не ни вълнуваше в момента. Трябваше да преминем отвъд гората, и да открием голите обширни полета, на върха на хълма.
Спрях на място където пътя ставаше по-лош а дърветата се сгъстяваха.
С бърза крачка се устремихме нагоре по стръмна пътечка.
Знаех предварително, че отвъд гората се събира войската. По залез започваше почетният и марш, не биваше да го изпускаме.
Горещината още ламтеше и ни топеше. Цедеше силите ни с всяка следваща крачка.
След десетина минути вече бяхме в дебрите на гората. Пътят минаваше покрай стръмна падина, която постепенно премина в дере. Натъкнахме се на следи от едри лисици, но това не ни вълнуваше в момента. Трябваше да преминем отвъд гората, и да открием голите обширни полета, на върха на хълма.
Вървенето вече обилно ни потеше, а комарите ни бяха верни и досадни съпътници.
С изкачването, постепенно пътеката се загуби в шума и треви. Плавно дърветата почваха да се разреждат.
Бързахме повече и повече, а храстите като че ли ни правиха път и се отдръпваха. Все едно знаеха къде отиваме и ни показваха посоката.
Изведоха ни до малък разклон обграден от високи борови титани. Отвъд тях в далечината, между стройните им смолисти стволове, шареха жълтеникави петна. Не бях сигурен какво са, но бяха хиляди.
Постепенно нещо се сви в стомаха ми, а с приближаването ни картината се избистряше.
Приличаха на шлемове на войници. След няколко минути открихме път през вековните борове и тогава силуетите се развиделиха.
Когато излязохме от гората просто затихнах и потънах в удивление.
Бяха войниците - цялата армия. Заемаха площ с кръгозорна квадратура. Всички гледаха втренчено в нас, мълчаха и леко се поклащаха.
Други се правеха, че не ни забелязват и небрежно гледаха встрани и на долу.
Редиците бяха строги, подредени в изрядни и безкрайни линии - море.
Всичките бяха предрешени в зелени униформи и жълти шлемове.
Огнената пита започваше вече да натежава зад хоризонта и да багри небосвода, а маранята тихо се губеше заедно със задушливата жега.
Бяхме пристигнали точно на време.
Всички стояха и чакаха гордо да застине и последния слънчев лъч.
Тишината обсебваше целия простор.
Опитахме да обходим редиците и да се вмъкнем от някъде, но беше почти невъзможно, бяха гъвкави и стегнати. Тогава се опитах да си пробия път от началото на една редица, пред която незнайно защо имаше незаета площ.
Докоснех ли някой, буташе ме и той. Удряха ме с тежките си каски, а аз се извинявах на всеки от тях. Пресякох няколко колони, всявайки смут сред тях. Накрая се оказах между две редици с малко повече разстояние помежду им. Вървях между тях докато изведнъж един от воините рязко се изправи пред мен и ме спря.
С изкачването, постепенно пътеката се загуби в шума и треви. Плавно дърветата почваха да се разреждат.
Бързахме повече и повече, а храстите като че ли ни правиха път и се отдръпваха. Все едно знаеха къде отиваме и ни показваха посоката.
Изведоха ни до малък разклон обграден от високи борови титани. Отвъд тях в далечината, между стройните им смолисти стволове, шареха жълтеникави петна. Не бях сигурен какво са, но бяха хиляди.
Постепенно нещо се сви в стомаха ми, а с приближаването ни картината се избистряше.
Приличаха на шлемове на войници. След няколко минути открихме път през вековните борове и тогава силуетите се развиделиха.
Когато излязохме от гората просто затихнах и потънах в удивление.
Бяха войниците - цялата армия. Заемаха площ с кръгозорна квадратура. Всички гледаха втренчено в нас, мълчаха и леко се поклащаха.
Други се правеха, че не ни забелязват и небрежно гледаха встрани и на долу.
Редиците бяха строги, подредени в изрядни и безкрайни линии - море.
Всичките бяха предрешени в зелени униформи и жълти шлемове.
Огнената пита започваше вече да натежава зад хоризонта и да багри небосвода, а маранята тихо се губеше заедно със задушливата жега.
Бяхме пристигнали точно на време.
Всички стояха и чакаха гордо да застине и последния слънчев лъч.
Тишината обсебваше целия простор.
Опитахме да обходим редиците и да се вмъкнем от някъде, но беше почти невъзможно, бяха гъвкави и стегнати. Тогава се опитах да си пробия път от началото на една редица, пред която незнайно защо имаше незаета площ.
Докоснех ли някой, буташе ме и той. Удряха ме с тежките си каски, а аз се извинявах на всеки от тях. Пресякох няколко колони, всявайки смут сред тях. Накрая се оказах между две редици с малко повече разстояние помежду им. Вървях между тях докато изведнъж един от воините рязко се изправи пред мен и ме спря.
Беше висок, едър и здрав. Отличаваше се от всички други. Беше командира на пехотата.
Гледаше ме безмълвно, с израз благ, а аз не можех да помръдна повече.
Слънцето беше точно зад него и тъкмо се бе плъзнало зад небосклона.
Забих мощни крака(на статива) в земята и нагласих тъмната кутия(камерата) на подходяща експозиция.
Залезът бе мек, а генерала строг и усмихнат.
Цялата войска и аз него слушахме, а залезът зад него картина рисуваше.
Гледаше ме безмълвно, с израз благ, а аз не можех да помръдна повече.
Слънцето беше точно зад него и тъкмо се бе плъзнало зад небосклона.
Забих мощни крака(на статива) в земята и нагласих тъмната кутия(камерата) на подходяща експозиция.
Залезът бе мек, а генерала строг и усмихнат.
Цялата войска и аз него слушахме, а залезът зад него картина рисуваше.
.JPG)
