Ще Ви разкажа една топла лятна история, която дори и след зимните дни, все още ме сгрява и отнася съзнанието ми на онова тайно място, изпълнено с мистично спокойствие и тишина.
Казвам тайно и такова ще си остане!
"Копринената нишка“
...и така...
До там не се стига с лека кола.
- държа да започна с това...
С висока - мммм, може, но пътят до там е доста объркващ, през гъста растителност и високи акации. В гората няма обхват!!! Другото най-близко място, на което може да се спре е на километри, а после пеша по крайбрежния каменист бряг.
Там рядко виждаш хора. В неделните дни едва ли ще наброят десетима на двукилометрова плажна, секретна ивица. А като се разхождаш по плажа не вярваш, че си в България, не вярваш че е възможно да е толкова пусто и чисто.
За тези, които искат да го намерят, ще пресъздам думите на един разказвач на истории от местния край, който ни упъти.
Загадката започна така:
Извинете, знаете ли как да стигнем до Плажът? - попитах аз един възрастен мъж в селото.
- Кой плаж? - попита той
- Чувал съм за някакъв прекрасен и безлюден плаж, до който се стигало доста трудно!?
- Аааа, „Копринената Нишка“?
- Мисля, че да. Знаете ли как се стига до там?
- Слушай сега момко! Знам! Какво ще правите там, защо точно там искате да отидете - възкликна старецът, като стана изведнъж сериозен, а тонът му хладен.
За момент се изпълних с уважение и респект, които показвах с поведението си към човека, опитвах се да спечеля доверието му. Отговорих му, че сме фотографи и искаме да пренощуваме там на палатка и да снимаме изгрева.
Огледани обстойно от горе до долу, като че ли ни преценяваше и каза:
- Да стигнеш до там не е лесно, но ако сърцата ви са чисти и запомните думите ми - ще го намерите! На около един, два часа е от тук.
Тогава той започна...
- Там къде делят се двама братя - нисък и висок, точно в средата, къде протягат си ръката...
Там започва тайната пътека - вляво, през нивята.
Бях изумен... че ще ни обясни по подобен начин и го попитах дали може да си записвам – той се съгласи.
...
- Поля, криви и златисти - сухи.
Пек, жега, мараня,...
а там един склон стръмен, остър - вляво, близо...
Стой! - рече остро, той.
.... и ще ги видиш - скрити, истински красиви, цветни и игриви, предпазливи.
- Кого ще видим? - попитах с недоумение.
- Кого ще видите ли, пясъчният град е това....
И старецът просто продължи да разказва, като ме насърчи да си записвам подробно.
- Гощават се с медените кралици, а гласовете им звънливи.
Нежно, тихо в небето тананикат.
Песните им бавни,...
но игриви - въздухът гъст, дебел го режат на половини.
Разказът беше повече от вдъхновяващ... трябваше да проявим голямо въображение и това правеше всичко още по-интересно и пленително, дори приключенско.
- Напукани земи ще следваш ти и на горе не ходи.
Така все върви, върви, докато не откриеш убежище от жарките лъчи.
Там пясък златен път ще ти покаже, но в гората не ще правилното място да окаже! - Това доста ме озадачи и попитах какво има в предвид, а той добави, че първо пътят е златист и обсипан с пясък, но после се разделял.
- Път труден и разбит върви, докато тунел зелен не стигнеш ти.
Синевата гладка зърнеш ли, надясно скрита в храстите пътечка потърси.
Стръмна и обрасла в мъхове – гъсти и зелени, сочни и дебели, там надолу се вие на стълбище подобно.
- А после на къде
– шепотът на морето ще те отведе.
Попитах само за двамата братя, между които бил началото на пътят и той ми подсказа, че това е единия брат, сочейки земята под краката си.
Тогава всичко ми се изясни и приключението ни можеше да започне.
Благодарихме сърдечно на възрастния мъж и се впуснахме в приключението, което той ни подари.
Открихме началото на пътеката, а аз бях впечатлен от точността на разказа, който записахме, от неговата абстрактност и изразителност, пресъздаден и обрисуван по такъв внушителен начин.
Вървяхме сред сухите, златисти ниви, вече десетина минути. Пътят на който бяхме трептеше в далечината, погълнат в мараня.
Не след дълго стигнахме разклонение, което водеше към стръмен, сух и ронлив, каменист баир, които се губеше в храсти, сформиращи нещо като горичка. Дали там щяхме да открием скривалище от жаркото слънце??
Всъщност бях сигурен, че не сме на там, не и толкова рано, а имаше доста други неща, които трябваше да срещнем преди това, поне според разказа...
Може би това да е възвишението, което трябваше да видим, а в ляво от него имаше нещо наистина странно. Приличаше на стена в бледо сив цвят с леки жълтеникави оттенъци. Следваше дъговидна извивка с лека вдлъбнатина навътре. Приличаше на карера, но малка, а когато го доближихме ясно си личеше, че бе голям пясъчник в подножието на ниската гора. Това ли да е „Пясъчният град“ - защо пък град?? - Чудех се аз...
Седнахме да отдъхнем под рехавата сянка на един малък дъб. Около нас се носеше онзи специфичен аромат на билки, който изпълва въздуха винаги по това време на лятото. Чуваха се множество щурци или и аз не знам какви буболечки, които неуморно като латерна повтарят своя репертоар до безкрай.
Какви песни трябваше да чуем, кой ги пееше, какви медени кралици? Имаше много неща, които не откривахме.
Така след минутка-две чухме по-различен шум. Беше странен пой, вероятно на птици, които не бяхме чували до сега. Идваше отдалеч и от високо, или на нас така ни се струваше. Решихме да се доближим до карерата, която беше на около петдесетина метра от нас. Тогава същият този пой започна да се чува по-настойчиво. Скоро съзряхме множество птици, летящи и кръжащи като без посока, леко встрани от гората. С приближаването ни изчезваха и затихваха. След малко пак ги чухме и тогава успях да ги фиксирам по-добре. Въртяха се все около пясъчника. Трябваше да се доближим без да ни усетят, което ми изглеждаше невъзможно - да останем незабележими на сух път и то от птици.
Реших да предприема друга стратегия. Започнахме да се доближаваме малко по малко, като си седяхме спокойно на място с цел да привикнат с присъствието ни. Всеки път когато се надигахме, чувахме вълнението на птиците, които комуникираха помежду си. В началото беше трудно да определя вида им, тъй като бяха високо, а ние далече. Слънцето почти бе стигнало зенита си и птиците ни се падаха в контра ажур, който премахваше цветовете им и изглеждаха само като сенки в небесата. След известно време се бяхме доближили достатъчно до пясъчника за да виждаме по-ясно какво става. Тогава нещата взеха да се донареждат. Всъщност всички птици летяха до там и после тръгваха на обратно, а в бялата ронлива стена ясно личаха малки дупки. Това беше „Пясъчният Град“!
В такава близост, вече съумявахме да отличим по-ясно птиците, цветовете им. С изненада съзряхме цветното им оперение, а когато видях няколко от тях кацнали на клонка не далеч от нас, веднага ги разпознах. Това беше кралят на пойните птиците, шедьовърът, мечтата на всеки фотограф – Пчелоядът!
Няма да Ви разказвам колко е трудно да заснемеш читав кадър при това с обектив, който не е с особено силно приближение (50-200mm).
Беше си истинско предизвикателство да спечелим доверието на един по-любопитен екземпляр.
 |
| European Bee-eater |
Иначе без дегизировка и хубав обектив е напълно невъзможно да се добереш в подходящата близост до тези птици. Изключително предпазливи и недоверчиви са.
Така. Открихме градът потулен в пясъци, чухме песните, на съществата, които се хранят с „медените царици“. И наистина – беше адска жега, а тези птици летяха без умора и изпълваха задушливия въздух с пойните си гласове, които никога не бих объркал.
Пътешествието ни трябваше да продължи.
Подминахме стръмнината, както ни бе подучил старецът от селото и продължихме да следваме напукания път. След повече от километър в мъчителната жега съзряхме отбивка от пътя, която водеше в гората. Тук ще се скрием от лъчите!!! Това е мястото!! Пътят бе посипан с бял пясък, точно както и в разказа.
Вървяхме ведро с настроение, вече под пъстрата сянка. След двадесетина минути пътят, вярно се раздели. Песъчливият продължаваше на право, а вдясно се кривеше в дълбоки ями, пристегнати в хвата на старите и дебели корени на могъщи дъбове и буки. Тогава се сетихме за думите на човека: „Там пясък златен път ще ти покаже, но в гората не ще правилното място да окаже!“
Хванахме стръмната отбивка. Вървяхме, вървяхме и скоро се озовахме на равен и прав път, под чадъра на свежа акациева гора. Това трябваше да е „Зеленият тунел“. Продължаваше не повече от стотина метра, когато въздухът изведнъж се освежи и се изпълни с нежното ухание на море. Предчувствахме че скоро ще стигнем. На крачки от нас се виждаше края на тунела а в края му имаше малка полянка от която прозираше морският хоризонт. Застанахме на ръба между ниски храсти, а морето вече се виждаше по-добре. Бяхме на високо, може би двадесет метра над морското равнище. Възможно е да прозвучи пресилено, но е истина – отгоре изглеждаше като коралов риф. Азурно дъно и шарени скали, прозираха в кристалната вода.
Потърсихме тайната пътечка, криеща се някъде в храстите и скоро вече се спускахме по мъхестите стъпала надолу, водени от шепота на морето. Преминахме през гъста растителност и скоро се озовахме на пясъчната - Простете! - копринената плажна ивица. Краката ни тънеха в златен прашец, който нежно се прокрадваше през пръстите на краката. Леки вълнички къпеха кадифения бряг, а малки пиленца цапаха малките си крачета и като, че търсеха златни късчета, заровили малките си клюнчета в коприната, която се извиваше в плавни форми на повече от километър дължина. Малки мидички и мокри камъчета светеха в искрящи цветове, а водораслите по плитките води, блестяха като изумрудено бижу, обковано в седеф, злато и азурит.
 |
| Трипръсти брегобегачи (Calidris Alba). На външен вид наподобяват на малки гларуси, но са доста по-дребни и елегантни от тях. Придвижват се на групички от 5 до 20 индивида. Хранят се с малки ракообразни и мокрици. |
Причудливи скали сформираха малки заливчета, бранещи покоя на бистрите в тях води. Малки рибки пъргаво се гонеха, а сенките им шареха по дъното на морския, приказен свят. Чайки мързеливо се поклащаха по голите скали, обхванати в прегръдките на морето, а тихата му песен се допълваше от плясъка на криле от отлитащите птици.
Това място бе вълшебно.
Копринената плажна нишка!
Моля се и сега да е!
Замислих се... колко е жалко, че по цялото ни крайбрежие има само един единствен плаж, който все още се доближава до естествената природа.
Как можем да опазим природата?
Ами явно като не сме сред нея – доста жалко нали?
Срамота!
Вечерта беше студена, а луната ни светеше в пламенни цветове.
Бях запалил огън, който дълго ни грееше.
На сутринта, беше чудо да наблюдаваме как се роди денят на това райско място. Слънцето бе скрито зад плътната завеса на далечен облак, но това не му попречи да обагри в топла палитра цялата приказка.
Навсякъде царуваше хармония, а следващият кадър събуди в мен асоциация с философията на Зен, която се концентрира върху семплостта и непринудеността на живота, в естественият му неподправен и целомъдрен вид.
В далечината блуждаеха малки рибарски лодчици. Слънцето започваше да се издига и златният час беше към своя край, но във високото облаците все още розовееха. Крайбрежният релеф беше невероятен. Стотици малки и дребни камъни пробождаха стъклената повърхност, която отразяваше пищния небосвод. А по по-големи скали, бяха накацали срамежливите и величествени корморани.
След като слънцето изплува изпод синята бездна, събрахме багажа и потеглихме по плажната ивица да разучим района. След като пясъкът свърши, започнахме да се движим по каменист бряг с изящни форми и цветове.
На места преминавахме през наноси от човешката цивилизация. Откривах доста странни неща. Но най-странното нещо беше монитор от компютър. Това ме изуми до безкрайност. Върховният идиотизъм в контраст с върховната съвършеност на природата и морето.
 |
| ТРАГЕДИЯ |
И благодарение на моя не особено дълъг обектив (50-200mm), който е по-скоро портретен, отново получих мисия:
1.Доближи се и остани незабележим
2. Никоя от целите не бива нищо да заподозре, нито да бъде уплашена
3. Заснеми ги и се върни
И така... легнал на земята, започнах да лазя на четири крака във влажния пясък, търсейки укритие в лигавите скали.
Бяха на около 30 метра от мен. Движех се бавно и търпеливо, безшумно, вече имах опит с лова на лисици (виж публикацията „Семейството на чевените лисици“, „Любопитсво“, „Едно лисиче утро“)
Когато се доближих достатъчно, на около десетина-петнадесет метра, вече бях почти подгизнал, а лактите и коленете ми бяха болезнено изранени от пясъка и каменистия бряг. Първите две подточки от мисията ми бяха изпълнени. Оставаше само да ги заснема и да се върна. Светлината не беше най-идеалната, но все пак, резултатът бе задоволителен... По напред във времето се надявам да отида да снимам Гнездата на Кормораните, които открихме преди година.
На връщане се къпахме още няколко пъти в солените води на Райските плажове, покрай Копринената Нишка. Не можехме да си тръгнем – нито слънцето ни гореше, нито глад, ни жажда ни мореше. Но трябваше да заминаваме.
И така нашето приключение беше вече към края си. Няколко часа мъчително прибиране ни отведе отново по познати земи, а скоро след това вече бяхме в града и се чудехме истина ли бе всичкото това.
В това се изразява силата на фотографията.
Спомените не винаги са вечни, но снимките са!
.JPG)
