Тъй като не успяхме да се разходим до някой планински район за да се насладим на красивите есенни шарки, поне гледахме във всеки удобен момент да бъдем в горите край Варна. Добрата новина е, че открихме два водопада в една дива Гора, толкова дива, че дори няма следи от хора, няма боклуци, а растителността е гъста като джунгла. Нямам търпение след зимата да отидем отново там, когато реката ще е пълноводна.
Гората винаги ми е вдъхвала някакво усещане за приказност и загадъчност. Странното е, че дори ми носи някакво вътрешно усещане за уют.
Прекрасният свеж аромат на чист въздух, деликатно преплетен с ухание на смоли и променливи нотки от влажни билки и шума, песента на вятъра, танца на дърветата, липсата на шум от града.
Да...! – Гората е чудесна винаги, по всяко време на годината. Но понякога настъпва час, вълшебен, в който потъва в загадъчност и суета, смутена от Мъгла.
От много време чакам подобна възможност.
И в един мрачен, хубав ден просто тръгнахме с колата без посока, като с изненада видяхме, че Мъгла се стели по хребета на близкия хълм. И ако обикновено хората бягат от Мъглата, то ние влизаме в нея.
И така, в последвалото и преследване, в която тя ту се появяваше, ту изчезваше за минути, а ние търчахме като изтървани да я хванем, накрая просто спряхме пред една гъста Гора и се отказахме. Намерихме си една паяжина, натежала от росата по нея и собственика и. Опитвахме се да ги заснемем.
Бях доста разочарован, че не успяхме да видим Гората в Мъгла и сгушен в едно бодливо храстче временно утолявах фотографската си жажда с красотата на Макро Света пред обектива ми.
Мислех си...
Мислех си, че тя... ще дойде при нас...Мъглата...
...ще ни потърси, а Гората ще ни повика...
След около четвърт час, снимането започна да става все по-трудно, светлината намаляваше. Въздухът се промени, ставаше по-влажен. Тишината растеше, глъхнеше. Специфична миризма се долавяше. Мъглата се задаваше...
- Знаех си!!! - рекох си аз и търпеливо продължавах да разглеждам съвършените капчици по чудната мрежа, ужким без да обръщам внимание на идващата Мъгла, исках да изчакам тежките пари сами да си дойдат, а не пак да хукна подире им, а те да ми бягат.
Първо усетих влагата в носа и дробовете си, а мокрият и странен аромат (като че ли леко на барут) се засилваше. Ръцете ми загубиха топлината си, а видимостта около нас прогресивно намаляваше. Мъглата ни заобиколи и ни обгърна във влажната си прегръдка.
Смених обектива и влязохме в най-гъстата част от Гората.
Нямаше пътеки и вървяхме измежду ниски дървета и голи храсти. Есента отдавна бе избрулила листата и сега те се стелеха по земята. Образуваха мека и топла постеля, тъй приятна за вървене по нея. Тишината тананикаше своята успокояваща песен, а хладните пари прочистваха дробовете и Ума ми.
Наблюдавах Гората, а тя ни приветстваше.
И така приказката почна...
Имало едно време една гъста и дива Приказна Гора. Тя се намирала в близост до шумен и сив град. В него хората отчаяно търсели красотата. Някой от тях я намирали по големи пазари наречени „Молове“. Но тази красота не била тъй впечатляваща за местния художник и неговата годеница. Той винаги търсел да подари на своята любима нещо наистина красиво, нещо което да е повече от блясъка на скъпоценности, нещо носещо душа, точно като нея самата.
Никой не можел да посъветва младия художник къде да открие нещо тъй уникално и невиждано и той често губел надежда.
Но с времето започнал да преоткрива красотата по друг начин - чрез своите рисунки.
Съзерцавайки дълго Природата и нейните изящни форми, той успявал да дарява тези моменти на красивата девойка, като ги запечатвал на хартията.
Съзерцавали заедно Изгревите и Залезите, пълзели в Росата, възхищавали се на Цветята и Животните.
Така в продължение на много време в опознаване на Природата и нейните чудеса, един ден пътят отвел двамата влюбени в Приказната Гора. За нея се носели легенди, че тя криела много богатства в гъстите си дървета, дълбоко навътре в дебрите и. Мнозина се опитвали да открият съкровището, но никой не успявал. Но младият художник усещал, че в тази легенда има истина и тръгнали по следите и.
Много пъти били в Гората и винаги намирали по нещо красиво и те не спирали да търсят.
Един ден ги застигнала Мъгла. Цялата Гора била погълната от гъстият облак.
Това притеснило младите влюбени, но нещо им подсказвало да не губят кураж и да не се боят. Гората настръхвала покрай тях, дръвчетата потрепвали в синхрон, оказвайки посока, по която да вървят. Гората била гола и влажна, но и непрогледна от гъстите пари.
Младата двойка не губила надежда и вървяла с въодушевление, когато изведнъж нещо засияло в ослепително жълто близо пред тях. Пробождало гъстите пари и светело през тях. Това било то – съкровището!
Едно единствено дръвче все още носело на „ръце“ своето творение, своите златни Чеда – листата. Мъглата синеела между клоните на дърветата, блестящи от влагата и, а единственото дръвче, оскъдно окичено със скъпоценните си листенца, поднесло цялата си красота пред очите на двамата ценители.
Художника и неговата Любима си дали дума, че винаги ще помнят този подарък и ще се опитват да показват и разпространяват истинската красота и на останалите хората, тласкайки ги към уважение и загриженост към Природата и нейния най-голям дар, който малцина съзряват.
На излизане Гората ги водила по обратния път, а скоро и Мъглата вдигнала приказното си наметало.
Гората винаги ми е вдъхвала някакво усещане за приказност и загадъчност. Странното е, че дори ми носи някакво вътрешно усещане за уют.
Прекрасният свеж аромат на чист въздух, деликатно преплетен с ухание на смоли и променливи нотки от влажни билки и шума, песента на вятъра, танца на дърветата, липсата на шум от града.
Да...! – Гората е чудесна винаги, по всяко време на годината. Но понякога настъпва час, вълшебен, в който потъва в загадъчност и суета, смутена от Мъгла.
От много време чакам подобна възможност.
И в един мрачен, хубав ден просто тръгнахме с колата без посока, като с изненада видяхме, че Мъгла се стели по хребета на близкия хълм. И ако обикновено хората бягат от Мъглата, то ние влизаме в нея.
И така, в последвалото и преследване, в която тя ту се появяваше, ту изчезваше за минути, а ние търчахме като изтървани да я хванем, накрая просто спряхме пред една гъста Гора и се отказахме. Намерихме си една паяжина, натежала от росата по нея и собственика и. Опитвахме се да ги заснемем.
Бях доста разочарован, че не успяхме да видим Гората в Мъгла и сгушен в едно бодливо храстче временно утолявах фотографската си жажда с красотата на Макро Света пред обектива ми.
Мислех си...
Мислех си, че тя... ще дойде при нас...Мъглата...
...ще ни потърси, а Гората ще ни повика...
След около четвърт час, снимането започна да става все по-трудно, светлината намаляваше. Въздухът се промени, ставаше по-влажен. Тишината растеше, глъхнеше. Специфична миризма се долавяше. Мъглата се задаваше...
- Знаех си!!! - рекох си аз и търпеливо продължавах да разглеждам съвършените капчици по чудната мрежа, ужким без да обръщам внимание на идващата Мъгла, исках да изчакам тежките пари сами да си дойдат, а не пак да хукна подире им, а те да ми бягат.
Първо усетих влагата в носа и дробовете си, а мокрият и странен аромат (като че ли леко на барут) се засилваше. Ръцете ми загубиха топлината си, а видимостта около нас прогресивно намаляваше. Мъглата ни заобиколи и ни обгърна във влажната си прегръдка.
Смених обектива и влязохме в най-гъстата част от Гората.
Нямаше пътеки и вървяхме измежду ниски дървета и голи храсти. Есента отдавна бе избрулила листата и сега те се стелеха по земята. Образуваха мека и топла постеля, тъй приятна за вървене по нея. Тишината тананикаше своята успокояваща песен, а хладните пари прочистваха дробовете и Ума ми.
Наблюдавах Гората, а тя ни приветстваше.
И така приказката почна...
Имало едно време една гъста и дива Приказна Гора. Тя се намирала в близост до шумен и сив град. В него хората отчаяно търсели красотата. Някой от тях я намирали по големи пазари наречени „Молове“. Но тази красота не била тъй впечатляваща за местния художник и неговата годеница. Той винаги търсел да подари на своята любима нещо наистина красиво, нещо което да е повече от блясъка на скъпоценности, нещо носещо душа, точно като нея самата.
Никой не можел да посъветва младия художник къде да открие нещо тъй уникално и невиждано и той често губел надежда.
Но с времето започнал да преоткрива красотата по друг начин - чрез своите рисунки.
Съзерцавайки дълго Природата и нейните изящни форми, той успявал да дарява тези моменти на красивата девойка, като ги запечатвал на хартията.
Съзерцавали заедно Изгревите и Залезите, пълзели в Росата, възхищавали се на Цветята и Животните.
Така в продължение на много време в опознаване на Природата и нейните чудеса, един ден пътят отвел двамата влюбени в Приказната Гора. За нея се носели легенди, че тя криела много богатства в гъстите си дървета, дълбоко навътре в дебрите и. Мнозина се опитвали да открият съкровището, но никой не успявал. Но младият художник усещал, че в тази легенда има истина и тръгнали по следите и.
Много пъти били в Гората и винаги намирали по нещо красиво и те не спирали да търсят.
Един ден ги застигнала Мъгла. Цялата Гора била погълната от гъстият облак.
Това притеснило младите влюбени, но нещо им подсказвало да не губят кураж и да не се боят. Гората настръхвала покрай тях, дръвчетата потрепвали в синхрон, оказвайки посока, по която да вървят. Гората била гола и влажна, но и непрогледна от гъстите пари.
Младата двойка не губила надежда и вървяла с въодушевление, когато изведнъж нещо засияло в ослепително жълто близо пред тях. Пробождало гъстите пари и светело през тях. Това било то – съкровището!
Едно единствено дръвче все още носело на „ръце“ своето творение, своите златни Чеда – листата. Мъглата синеела между клоните на дърветата, блестящи от влагата и, а единственото дръвче, оскъдно окичено със скъпоценните си листенца, поднесло цялата си красота пред очите на двамата ценители.
Художника и неговата Любима си дали дума, че винаги ще помнят този подарък и ще се опитват да показват и разпространяват истинската красота и на останалите хората, тласкайки ги към уважение и загриженост към Природата и нейния най-голям дар, който малцина съзряват.
На излизане Гората ги водила по обратния път, а скоро и Мъглата вдигнала приказното си наметало.
.JPG)
