Георги Дойчев Фотография: Стърнището

Вятърът духаше...
Чувах как се завихряше в ушите ми и свиреше...
Гората, вляво от мен тромаво се клатеше и ехтеше - като бурно Море!

...започваше да ме проветрява....

"Аз", десетина минути по голото стърнище вече вървях.
Стеблата деряха краката ми, а Умът бодеше душата ми...
Мисли се стрелкаха в съзнанието ми неспирно, неуморно.
Ежедневни и обикновени, сиви - контрасиви, весели и тъжни... аналогии и връзки с това и онова...желания, мечти и страсти...планове, идеи...

Дори и той - Умът, вече "Тишина!!!" крещеше...
Когато замълчеше и Вихърът мълчеше,
когато течението на мисли пак към някой бързей
го рязко одведеше,
отново полъх в ушите ми се виеше, ревеше...

Жътвата вървеше...

Исках, да съм тих, искам да съм чист...
"Аз" и "Азът" да са в едно... или да съм отвъд това, което всеки ден съм Аз, да съм с идея по-близо да самия АЗ.

И заслуша песента му равна и прохладна...
Вятърът ореше - мислите сечеше...
...отвяваше ги надалече,
а "Аз" бореше се срещу Тишината славна,
спящо за красота и силна, арна.
От нея се отрече и нови мисли си редеше,
и ги впрягаше отново в игра безкрайна, коварна...

Ох, Благодаря ти ВОЛЯ - ти моя мила...!

И Божественото време там настъпи...
Слънцето премина в златния си час
и "Аз" просто млъкна тутакси за вчас.
Леко с бледи мислички трептеше,
но "Азът" вече в съзнанието ми цареше.
И Вятъра въздишаше доволно,
а Гората тихичко шептеше.
Стърнището не ме дереше,
и Душата ми в спокойствие гореше...
Умът ми чист и прероден,
като стърнище окосен...