Не знам.
Нещо се случва, когато погледна през обектива.
Естествено, важно е на къде го насочвам...
Но открия ли мястото, наглася ли статива, поставя ли филтрите, ...
поглеждам във визьора...
и... оглушавам, изчезвам - друг свят.
Като в застинал сън, а мислите ми потичат в рамките на това, което виждам.
Представям си, мечтая си, откъснат, далеч от света зад мен, а на края само си стоя. Дори забравям кой е всъщност мен, живея в този мъничък момент и всичко е тъй красиво, мило.
Ръцете ми не премръзват и се чувствам неочаквано блажено, и тяло и дух.
Бях свикнал с вледеняващата болка в пръстите, снимайки в студените месеци и сега чак се учудвам, че дланите ми пазят все още топлината си.
За момент отлепям лице от камерата и отново се завръщам в обичайната реалност.
Виждам кея , целия хълм, вилите от горе, лодките около мен.
Мислите започват своята очаквана атака, но ежедневното ми съзерцание в красотата и концентрацията над тишината, вече е изтощило армиите на мисълта и празнината ги поглъща като черна дупка.
Работя само с информацията, която ми се подава в момента, а спомените и опитът ми до сега са архив от база данни, която използвам само когато се наложи.
Усмихвам се, не знам защо, защо пък не – така ми идва от вътре.
Глътката въздух е като глътка студена вода през лятото.
Издишвам, а тялото ми е отпуснато и леко.
Стъпвам меко и внимателно, не искам нищо да променям около себе си, искам всичко да остава след мен така както съм го заварил.
Сънувам.
И сега вече знам... разсъждавайки на „глас“, защото започнах това писмо с думите не знам... защото мислите не бяха там, погълнати от тишината, трябваше да ги повикам за да нарисуват чувствата, да опишат ми душата. И така ще бъде още миг, докато не потънат в лъскаво-прашния архив.
Винаги съм откривал огромна символика в Морските пейзажи.
Морето за мен е символ на Живота а лодката символ на Пътя.
Затова завързаната лодка на кея поражда у мен силно чувство на спокойствие, че съм си у дома.
Меките лъчи на залеза, аленото небе и карамеленото му отражение във водата – какво повече?!
Залезът, краят на деня, символ на цикличното, синоним на смъртта, е ясното доказателство, че дори и краят на нещо трябва да бъде красив.
Именно залезите са ми вдъхвали смелост, спокойствие и ентусиазъм, но и мъничко тъга.
Нещо се случва, когато погледна през обектива.
Естествено, важно е на къде го насочвам...
Но открия ли мястото, наглася ли статива, поставя ли филтрите, ...
поглеждам във визьора...
и... оглушавам, изчезвам - друг свят.
Като в застинал сън, а мислите ми потичат в рамките на това, което виждам.
Представям си, мечтая си, откъснат, далеч от света зад мен, а на края само си стоя. Дори забравям кой е всъщност мен, живея в този мъничък момент и всичко е тъй красиво, мило.
Ръцете ми не премръзват и се чувствам неочаквано блажено, и тяло и дух.
Бях свикнал с вледеняващата болка в пръстите, снимайки в студените месеци и сега чак се учудвам, че дланите ми пазят все още топлината си.
За момент отлепям лице от камерата и отново се завръщам в обичайната реалност.
Виждам кея , целия хълм, вилите от горе, лодките около мен.
Мислите започват своята очаквана атака, но ежедневното ми съзерцание в красотата и концентрацията над тишината, вече е изтощило армиите на мисълта и празнината ги поглъща като черна дупка.
Работя само с информацията, която ми се подава в момента, а спомените и опитът ми до сега са архив от база данни, която използвам само когато се наложи.
Усмихвам се, не знам защо, защо пък не – така ми идва от вътре.
Глътката въздух е като глътка студена вода през лятото.
Издишвам, а тялото ми е отпуснато и леко.
Стъпвам меко и внимателно, не искам нищо да променям около себе си, искам всичко да остава след мен така както съм го заварил.
Сънувам.
И сега вече знам... разсъждавайки на „глас“, защото започнах това писмо с думите не знам... защото мислите не бяха там, погълнати от тишината, трябваше да ги повикам за да нарисуват чувствата, да опишат ми душата. И така ще бъде още миг, докато не потънат в лъскаво-прашния архив.
Винаги съм откривал огромна символика в Морските пейзажи.
Морето за мен е символ на Живота а лодката символ на Пътя.
Затова завързаната лодка на кея поражда у мен силно чувство на спокойствие, че съм си у дома.
Меките лъчи на залеза, аленото небе и карамеленото му отражение във водата – какво повече?!
Залезът, краят на деня, символ на цикличното, синоним на смъртта, е ясното доказателство, че дори и краят на нещо трябва да бъде красив.
Именно залезите са ми вдъхвали смелост, спокойствие и ентусиазъм, но и мъничко тъга.
.JPG)
