Още от излизането на поредицата „Големите миграции“ по Nationa Geographic, мечтая да документирам нещо наистина величествено и трудно срещано като миграциите.
Ако имаш късмет, мечтите намират своята материализация, или и аз не знам кога и от какво зависи, но някой път те просто се сбъдват и най-интересното е че това винаги се случва в момент, в който си забравил за тях.
Затова фотографът трябва винаги да е подготвен.
Чудел съм се на стремежа вътре в мен да откривам и попадам на документално значими моменти в живота, които искам да отразя.
Питал съм се какво ми дава и какво ме кара да чувствам нужда да го показвам.
В пейзажната фотография концепцията е върху съвършенството на Природата и нейното чудо в лицето на физиката и химията и загадъчността на това, което ги кара да създават всичко онова.
Докосването до съкровеното на един чужд живот без да го променяш и да участваш в него, а просто да го документираш е насладата, която ми е носила до сега фотографията на диви животни (виж публикацията „Семейството на Огнените Лисици“, „Едно лисиче утро“, „Любопитство“)
Именно този тип фотография, след заснемането на кадрите в тази публикация, зае едно ново място в моето сърце и възпламени още повече страстта ми към този тип Журналистика.
Ето защо...
Пролетта буди живота.
С нея идва хубавото време, зеленината на земята, ароматът на цветята.
Животът се пробужда във всеки един свой аспект.
За птиците това е времето за любов.
Винаги съм смятал, че основна съставка в най-великите фотографии е късмета и познанието как той да бъде предизвикан.
Да се предвиди с точност от къде ще прелети ято птици е трудна задача дори за орнитолог.
Аз не съм орнитолог, но пък съм явно голям късметлия - и то какъв!!!
Както и да е... по същество!
Към края на един пролетен ден, в търсене на красив пейзаж, заедно с моето момиче, на километър от Варна се натъкнахме на най-невероятната картина, която можехме да си пожелаем.
Една широка незасадена нива край пътя, а на средата и езеро – бяло на цвят!
О, Виж!!! Спри, спри, веднага!!!
- Какво е това???
Щъркели!!!
- Нееее! Пеликани!!!
Цяло ято! Хиляди Пеликани!!!
Всъщност бялото беше бледо розово.
Просто невероятно!
Обух гумените ботуши върху черния костюм с бялата риза и червената вратовръзка, не се бях преоблякъл още от работа, но нямаше как, трябваше да се действа, това беше шанс веднъж на милион!!!
Нарамих статива и раницата с камерата.
Незнайно по каква причина в раницата беше и стария руски огледален и твърд телеобектив на Zenit MC 3M-5CA 500mm f8, който е само с ръчен фокус и тежи близо килограм. Бях сигурен, че единствено с него ще успея да направя близък кадър и се радвах наистина!
От тогава цялата екипировка - винаги с мен!
В началото направих няколко снимки, но бях много далече, а колкото и бавно да се придвижвахме към ятото, то толкова повече се местеше и ни отбягваше.
Птиците поддържаха дистанция приблизително стотина метра.
Колкото и да внимавах да не ги смущавам, успях да се приближа на не по-близо от 50-60 метра, което беше недостатъчно за нещо по-добро.
Огледах подробно целия терен и плана за действие скоро беше готов.
Понеже бяхме двама и тактиката беше следната:
Забелязах място на голата нива, на което имаше малко тревичка – това беше едно малко островче, което беше необработено, а растителността там беше висока около тридесетина сантиметра - идеално за прикритие, а и беше доста отдалечено от пеликаните.
Идеята беше аз да заема позиция именно на това „островче”, а партньора ми да заобиколи цялото ято в диаметър стотина метра, така че да не ги притеснява, да застане срещу мене и тогава да започне да пристъпва към птиците и те да започната да се приближават към мене.
Така те сами щяха да влязат в обхвата на обектива.
Мисията беше изяснена, но преди всеки от нас да постъпи в изпълнение към своята част, направих един панорамен кадър да документирам големината и гъстотата на ятото.
И двамата вече вървяхме и действахме по стратегията, която изработихме. Оказа се, че не сме си взели телефоните от колата , иначе щяхме да поддържаме връзка по време на операцията.
Най-важното беше да не притесняваме и да не плашим животните, дори това да ми коства всичките кадри. Това е основно правило за един истински Еко-ловец.
Заобикалях ятото в широк диаметър и вече виждах по-добре „островчето“ в нивата, а птиците не ми обръщаха внимание. Но когато останаха още тридесетина метра до там усетих, че съм прекалено близо до пеликаните и се наложи не само да коленича, ами дори да лазя по очи докато стигна до моето прикритие. Бях с бяла риза и червен възел, както бях казал и по-рано - абсолютно сигнални цветове, но пълзенето реши тези проблеми.
Скоро вече бях заел позиция. Оставаше ми само да чакам и партньора ми да изпълни своята част от плана.
Минути след това разбрах, че планът ми подейства.
Пеликаните вече се приближаваха малко по малко към мене а образите в обектива ставаха все по-ясни и по-едри.
Една част от птиците почиваха блажено приземили се на земята, а други прелитаха буквално над главите им и се местеха и пренаместваха, като малка армия, която се преподрежда. Други птици пък набираха височина, правеха кръг около ятото и след това отново се приземяваха.
Може би всяка птица си търсеше половинката, защото тези, които бяха вече кацнали изглеждаха някак си спокойни, дори усмихнати и въобще не се интересуваха от случващото се. Просто се местеха, престъпвайки лекичко от крак на крак, защото цялото ято се местеше.
Скоро след като се приближиха още малко вече можех ясно да разгранича и по-подробни детайли.
Забелязах, че ятото беше организирано от множество групи, изградени от по-малки групи от по 5-6 птици, които бях обърнати една към друга и като чели си говореха.
Наблюдавах благите им изражения през обектива и оставах без дъх.
Бяха толкова красиви!
Скоро партньора ми скъси разстоянието между мен и птиците до толкова, че виждах ясно израженията им, за да направя следващия кадър.
Гледаха се влюбено, с топлина в очите.
Това може би беше момента на тяхната радост от това, че са заедно, че са се намерили и сега си почиваха след дългия полет, започнал далеч от южната земя.
Привидно бихте си казали, че всички птици са еднакви, но докато ги наблюдавах през старото руско стъкло, не можех да укротя вълнението си от изключителната индивидуалност на всяка една от тях и като цяло на всичко, което ставах свидетел.
Та аз бях почти в ятото...
Бях сигурен, че се усмихваха и си шепнеха нежни „думи“.
Всъщност това бяха Бели Пеликани, но в размножителния си период, оперението им става розово – колко романтично нали!?
Никога не бях ставал свидетел на толкова мила сцена.
Скоро усетих някакво вълнение в цялото ято.
За съжаление и други хора вече бяха видели ятото. Бяха наспрели колите си покрай пътя и крачеха грубо по нивата за да могат и те да направят снимки с телефоните си.
Скоро близо зад себе си усетих движение. На десет-двадесет метра приближаваха двама души с бърза крачка. Беше ми ясно, че снимането за мен съвсем скоро ще приключи. Но не можех да се сърдя на несъобразителността на двамата любопитни.
Не мина и половин минута и пеликаните започнаха да се издигат в небето.
Гледката беше величествена!!!
Небето почерня.
Така цялото ято отлетя към залеза.
Пожелах им лек път и се изправих.
Хората се стреснаха, защото не ме бяха видели, тогава се усетиха какво бяха направили, но както и да е.
На следващия ден попаднах на статия за Белите Пеликани.
Освен, че са в Червената Книга на България, те са защитен вид в световен мащаб.
Също така 50% от популацията им в Европа гнездят в резервата Сребърна или делтата на Дунав. Вероятно това беше част от тези въпросна половина, която аз бях видял.
Принципно Пеликаните са едри птици и нямат много естествени врагове.
Защо тогава са застрашени от изчезване ли???
Благодарение на човекът, разбира се - единственото същество способно само и единствено да разрушава и да ползва.
Пеликаните биват избивани заради месото им, а от гушите им се правят скъпи пакети за тютюн, а кожата също се обработва. Мазнина от малки пеликани се използва в китайската и индийската медицина. А замърсяването и прекомерният риболов също се явява основна причина за спада в числеността им, тъй като всяка птица има нужда от половин до един килограм риба на ден.
Надявам се с тази статия да съм успял да ви пренеса в романтичния свят на тези мили птици и да съм събудил трепет на загриженост и състрадателност във всеки един от Вас.
Благодаря!
Ако имаш късмет, мечтите намират своята материализация, или и аз не знам кога и от какво зависи, но някой път те просто се сбъдват и най-интересното е че това винаги се случва в момент, в който си забравил за тях.
Затова фотографът трябва винаги да е подготвен.
Чудел съм се на стремежа вътре в мен да откривам и попадам на документално значими моменти в живота, които искам да отразя.
Питал съм се какво ми дава и какво ме кара да чувствам нужда да го показвам.
В пейзажната фотография концепцията е върху съвършенството на Природата и нейното чудо в лицето на физиката и химията и загадъчността на това, което ги кара да създават всичко онова.
Докосването до съкровеното на един чужд живот без да го променяш и да участваш в него, а просто да го документираш е насладата, която ми е носила до сега фотографията на диви животни (виж публикацията „Семейството на Огнените Лисици“, „Едно лисиче утро“, „Любопитство“)
Именно този тип фотография, след заснемането на кадрите в тази публикация, зае едно ново място в моето сърце и възпламени още повече страстта ми към този тип Журналистика.
Ето защо...
Пролетта буди живота.
С нея идва хубавото време, зеленината на земята, ароматът на цветята.
Животът се пробужда във всеки един свой аспект.
За птиците това е времето за любов.
Винаги съм смятал, че основна съставка в най-великите фотографии е късмета и познанието как той да бъде предизвикан.
Да се предвиди с точност от къде ще прелети ято птици е трудна задача дори за орнитолог.
Аз не съм орнитолог, но пък съм явно голям късметлия - и то какъв!!!
Както и да е... по същество!
Към края на един пролетен ден, в търсене на красив пейзаж, заедно с моето момиче, на километър от Варна се натъкнахме на най-невероятната картина, която можехме да си пожелаем.
Една широка незасадена нива край пътя, а на средата и езеро – бяло на цвят!
О, Виж!!! Спри, спри, веднага!!!
- Какво е това???
Щъркели!!!
- Нееее! Пеликани!!!
Цяло ято! Хиляди Пеликани!!!
Всъщност бялото беше бледо розово.
Просто невероятно!
Обух гумените ботуши върху черния костюм с бялата риза и червената вратовръзка, не се бях преоблякъл още от работа, но нямаше как, трябваше да се действа, това беше шанс веднъж на милион!!!
Нарамих статива и раницата с камерата.
Незнайно по каква причина в раницата беше и стария руски огледален и твърд телеобектив на Zenit MC 3M-5CA 500mm f8, който е само с ръчен фокус и тежи близо килограм. Бях сигурен, че единствено с него ще успея да направя близък кадър и се радвах наистина!
От тогава цялата екипировка - винаги с мен!
В началото направих няколко снимки, но бях много далече, а колкото и бавно да се придвижвахме към ятото, то толкова повече се местеше и ни отбягваше.
Птиците поддържаха дистанция приблизително стотина метра.
Колкото и да внимавах да не ги смущавам, успях да се приближа на не по-близо от 50-60 метра, което беше недостатъчно за нещо по-добро.
Огледах подробно целия терен и плана за действие скоро беше готов.
Понеже бяхме двама и тактиката беше следната:
Забелязах място на голата нива, на което имаше малко тревичка – това беше едно малко островче, което беше необработено, а растителността там беше висока около тридесетина сантиметра - идеално за прикритие, а и беше доста отдалечено от пеликаните.
Идеята беше аз да заема позиция именно на това „островче”, а партньора ми да заобиколи цялото ято в диаметър стотина метра, така че да не ги притеснява, да застане срещу мене и тогава да започне да пристъпва към птиците и те да започната да се приближават към мене.
Така те сами щяха да влязат в обхвата на обектива.
Мисията беше изяснена, но преди всеки от нас да постъпи в изпълнение към своята част, направих един панорамен кадър да документирам големината и гъстотата на ятото.
И двамата вече вървяхме и действахме по стратегията, която изработихме. Оказа се, че не сме си взели телефоните от колата , иначе щяхме да поддържаме връзка по време на операцията.
Най-важното беше да не притесняваме и да не плашим животните, дори това да ми коства всичките кадри. Това е основно правило за един истински Еко-ловец.
Заобикалях ятото в широк диаметър и вече виждах по-добре „островчето“ в нивата, а птиците не ми обръщаха внимание. Но когато останаха още тридесетина метра до там усетих, че съм прекалено близо до пеликаните и се наложи не само да коленича, ами дори да лазя по очи докато стигна до моето прикритие. Бях с бяла риза и червен възел, както бях казал и по-рано - абсолютно сигнални цветове, но пълзенето реши тези проблеми.
Скоро вече бях заел позиция. Оставаше ми само да чакам и партньора ми да изпълни своята част от плана.
Минути след това разбрах, че планът ми подейства.
Пеликаните вече се приближаваха малко по малко към мене а образите в обектива ставаха все по-ясни и по-едри.
Една част от птиците почиваха блажено приземили се на земята, а други прелитаха буквално над главите им и се местеха и пренаместваха, като малка армия, която се преподрежда. Други птици пък набираха височина, правеха кръг около ятото и след това отново се приземяваха.
Може би всяка птица си търсеше половинката, защото тези, които бяха вече кацнали изглеждаха някак си спокойни, дори усмихнати и въобще не се интересуваха от случващото се. Просто се местеха, престъпвайки лекичко от крак на крак, защото цялото ято се местеше.
Скоро след като се приближиха още малко вече можех ясно да разгранича и по-подробни детайли.
Забелязах, че ятото беше организирано от множество групи, изградени от по-малки групи от по 5-6 птици, които бях обърнати една към друга и като чели си говореха.
Наблюдавах благите им изражения през обектива и оставах без дъх.
Бяха толкова красиви!
Скоро партньора ми скъси разстоянието между мен и птиците до толкова, че виждах ясно израженията им, за да направя следващия кадър.
Гледаха се влюбено, с топлина в очите.
Това може би беше момента на тяхната радост от това, че са заедно, че са се намерили и сега си почиваха след дългия полет, започнал далеч от южната земя.
Привидно бихте си казали, че всички птици са еднакви, но докато ги наблюдавах през старото руско стъкло, не можех да укротя вълнението си от изключителната индивидуалност на всяка една от тях и като цяло на всичко, което ставах свидетел.
Та аз бях почти в ятото...
Бях сигурен, че се усмихваха и си шепнеха нежни „думи“.
Всъщност това бяха Бели Пеликани, но в размножителния си период, оперението им става розово – колко романтично нали!?
Никога не бях ставал свидетел на толкова мила сцена.
Скоро усетих някакво вълнение в цялото ято.
За съжаление и други хора вече бяха видели ятото. Бяха наспрели колите си покрай пътя и крачеха грубо по нивата за да могат и те да направят снимки с телефоните си.
Скоро близо зад себе си усетих движение. На десет-двадесет метра приближаваха двама души с бърза крачка. Беше ми ясно, че снимането за мен съвсем скоро ще приключи. Но не можех да се сърдя на несъобразителността на двамата любопитни.
Не мина и половин минута и пеликаните започнаха да се издигат в небето.
Гледката беше величествена!!!
Небето почерня.
Така цялото ято отлетя към залеза.
Пожелах им лек път и се изправих.
Хората се стреснаха, защото не ме бяха видели, тогава се усетиха какво бяха направили, но както и да е.
На следващия ден попаднах на статия за Белите Пеликани.
Освен, че са в Червената Книга на България, те са защитен вид в световен мащаб.
Също така 50% от популацията им в Европа гнездят в резервата Сребърна или делтата на Дунав. Вероятно това беше част от тези въпросна половина, която аз бях видял.
Принципно Пеликаните са едри птици и нямат много естествени врагове.
Защо тогава са застрашени от изчезване ли???
Благодарение на човекът, разбира се - единственото същество способно само и единствено да разрушава и да ползва.
Пеликаните биват избивани заради месото им, а от гушите им се правят скъпи пакети за тютюн, а кожата също се обработва. Мазнина от малки пеликани се използва в китайската и индийската медицина. А замърсяването и прекомерният риболов също се явява основна причина за спада в числеността им, тъй като всяка птица има нужда от половин до един килограм риба на ден.
Надявам се с тази статия да съм успял да ви пренеса в романтичния свят на тези мили птици и да съм събудил трепет на загриженост и състрадателност във всеки един от Вас.
Благодаря!
.JPG)
