Живея в местността Ятата с цялото си семейство, а то е огромно!
Съседи са ни други подобни семейства и всички живеем заедно.
Ето как изгелжда моят дом от въздуха:
Онзи следобед с нищо не бе по-различен от останалите.
Всички си вършеха обичайните задължения, кой за храна, кой се грижи за деца, друг спортува, трети се надува...
Една грижа си имахме ние тука и тя е да се пазим от непознати и чужди.
Ами, такъв си е нашият вид, по-добре предпазливи от колкото... кой ли знае...?
Бягаме и се крием от всичко необичайно.
Може би преувеличаваме малко, но това си е инстинкт.
Слънцето в онзи ден се спускаше бавно и плавно към хоризонта.
Лъчите му играеха и шареха по повърхността на водата, а ние всички си стояхме мързеливо сбутани един в друг до брега на езерото. Бяхме почти в камъшите, които лесно се поклащаха от мекият ветрец.
Чухме някакъв шум!
Постепенно се засилваше.
Приличаше на странното бръмчене, издавано от онези метални безкрили бръмбари-гиганти.
Когато шумът се приближи, бяхме сигурни, че е някой от тях.
Така изведнъж звукът заглъхна.
Всички обаче останахме на щрек, за всеки случай.
Никой не харесва огромните насекоми. Миришат лошо, шумян много, но те са безобидни. По-страшното са техните господари, които са винаги с тях.
Великани - груби, не по-малко шумни, силни и винаги оставяха след себе си някакви странни предмети, които само замърсяваха домовете ни. Никой не бе виждал нещо добро от тях.
Винаги ги избягваме като ги видим. Старците разказват ужасни истории за техните магични способности, които можели да те погубят само за миг.
Много ни е страх от тях. Само кучетата ги харесват.
Развали се спокойствието ни! Всички много се напрегнахме и се подготвяхме да бягаме.
Въпреки приказките, аз чувствах все пак някакво уважение към тези великани и ми се искаше да ги опозная повече. Историите за тях ме плашеха, но едва ли бе точно така.
Възможно е да имаше истина, но може пък и да не важи за всички, точно така както и аз съм различен от останалите.
Бях се скрил в тръстиката до брега.
Когато великаните изскочиха из дърветата, всички вкупом, очаквано се разбягаха.
Останах само аз, скрит.
Беше ми свито отвътре и целият треперех, а сърцето ми щеше да изскочи. Любопитството ми обаче беше по-силно.
Когато доближиха, вече чувах ясно гласовете им, но не разбирах езика им.
Те сочеха бягащите птици и се вълнуваха.
Бяха се хванали за ръце и вървяха бавно.
Небето започна да губи светлината си и порозовяваше, къпеше земята в златна баня.
До скоро не изглеждаше да нарисува нещо красиво, но появата на тези две същества, като че ли влияеше на всичко наоколо.
Облаците започнаха да разцъфтяват, а слънцето да червенее. Водата се карамелизираше и гънеше бавно като лава. Вятътърът се затопли.
Великаните гледаха втренчено към пожара, който се разгаряше в Небесата.
Едното същество беше по-едро и силно, а другото фино и грациозно.
Според мен бяха мъж и жена.
Явно при тях жените са по-красивите.
Те продължиха спокойно един до друг. Гледаха насам, натам. Шепнеха си тихо и се доближава един до друг, допираха си лицата, а после спираха и наблюдаваха.
Не виждах нищо страшно и притеснително в поведението им.
Сочеха небето, облаците, слънцето, земята, птиците.
Вълнуваха се и се радваха.
Тези големи същества споделяха нещо, което не бе познато сред нашите колонии. Такива отношения нямаше по между ни. При нас важното е храната на първо място, територия и потомство и всеки бе готов на всичко за да си го получи, а като го получаваше дори не можеше да му се наслади. Как бе толкова ценно тогава???
Тази случка остави траен спомен в съзнанието ми.
От тогава често мислех за тях и се опитвах да осмисля красивите отношения, които имаха.
При нас тази топлина липсва.
Иска ми се и аз да изпитам това, което те, да си намеря сродна душа, която да не вижда в мен просто възможност за възпроизводство и помощник за откриването на повече храна. Някой с когото да си говоря и да се разхождам, или дори да си мълчим с удоволствие, както правеха тези чудни същества в съкровените им моменти на уединение.
Мечтаех да ги срещна отново. Исках да науча повече за тях!
Мина се известно време.
Премина есента, но зимата се бавеше.
Не беше студено.
Странно за Декември.
Печеше слънце, дори водата в езерото беше топла.
Средата на месеца, а все едно бе пролет.
Всички се възползваха от необичайното хубаво време и се препичахме край брега.
Изведнъж чухме онзи познат шум от металните бръмбари и всички тутакси се разотиваха и се пораздвижиха с видимо притеснение.
А аз – аз се радвах, защото това бяха те – великаните!
Небето изведнъж започна да се багри и да сипе всичко в злато!
Бях сигурен, че са те!
Бързо си потърсих скривалище и зачаках.
Когато вече се чуваха гласовете им, всички птици отлетяха и останах сам.
Вече ги виждах! Да!
Това наистина бяха същите същества!
Те отново вървяха хванати за ръка, бавно.
Спираха се и съзерцаваха красотата, която може би незнайно докараха със себе си.
Тишината стана плътна и времето забави своя ритъм.
Събрах сили.
Напуснах скривалището си и заплувах бавно, като бях готов веднага да излетя.
В началото не ме видяха, затова пък аз ги виждах много добре.
Мъжът започна да ме приближава и скоро ме зърна, докато се спотайвах плахо до един голям папур.
Много ме беше страх и се отдръпнах малко по-далеч.
А той започна да тича радостно и да пее: Патьо Патинкин, Патьо Патинкин!
Не знам какво значеше това, но ме сочеше и не спираше да го повтаря.
Запъти се към жената, като отново повтаряше това.
Наричаше ме Патьо Патинкин!
Стори ми се странно, но ми хареса!
Името ми е Дък и съм Пате, затова ми хареса.
Скоро и двамата ме приближиха, а аз се поуспокоих малко и спрях да се отдалечавам от брега и дори направих едно плавно кръгче, запърхах с крила, след което ги поздравих на моя език.
Те се разтапяха от щастие и любопитство.
Харесваха ме!
Мъжът носеше някаква малка кутия със себе си, която прикрепяше към три прави пръчки. Поставяше цялото това нещо на брега на езерото и го насочваше към слънцето, а след това се опитваше да погледне през него. После чудатото нещо издаваше някакъв кратък щракащ звук. В началото се уплаших, но после видях, че няма от какво. Въпреки всичко, беше много странно.
Двата мили гиганта се обгръщаха с ръце един друг и това видимо носеше удоволствие и спокойствие на двамата, та дори и на мен.
Това беше някаква близост, която бе невиждана в моето ято.
Чувства!
Мъжът преместваше странната кутия тук и там и отново се завръщаше в прегръдката.
Тези същества се допълваха. Като, че ли се опитваха да станат едно цяло.
След малко с изненада забелязах, че нейното коремчето е значително по-издадено напред от неговото.
Тя го показваше на слънцето, което приличаше на избухнала звезда.
Той поглаждаше нежно голото тумбаче, после присвиваше странно устата си и го допираше, като издаваше някакъв кратичък звук.
Явно щяха да си имат малко великанче.
Всичко потреперваше във вълшебна хармония.
Природата виждаше това и демонстрираше одобрението си.
В този миг изгря Луната!
И знаете ли - беше също Бебе!
Беше новолуние!
Залезът - грандиозен! Цветна експлозия! Жар!
Това беше вторият най-красив залез, който бях наблюдавал след този:
Това бяха и емоциите на всички ни в онзи следобед!
Никога няма да забравя това усещане!
От този ден на татък реших, че трябва да създавам тази емоция, колкото се може повече!
Няма и една птица в долината, на която да не съм разказал тези истории и поуката от тях.
Мнозина, разбира се не ми повярваха, но тези които, носеха под перата си онази малка искрица, способна да възпламени небето и да развълнува морето - те никога повече не бяха същите студени и безсърдечни птици.
И така на всички животът ни стана по-приятен. Семействата ни станаха по-силни и сплотени, а храната не беше на първо място.
Най-важното е вече топлината, другото е само формалност.
А аз си останах Патьо Патинкин, каквото и да означава това!
Съседи са ни други подобни семейства и всички живеем заедно.
Ето как изгелжда моят дом от въздуха:
Онзи следобед с нищо не бе по-различен от останалите.
Всички си вършеха обичайните задължения, кой за храна, кой се грижи за деца, друг спортува, трети се надува...
Една грижа си имахме ние тука и тя е да се пазим от непознати и чужди.
Ами, такъв си е нашият вид, по-добре предпазливи от колкото... кой ли знае...?
Бягаме и се крием от всичко необичайно.
Може би преувеличаваме малко, но това си е инстинкт.
Слънцето в онзи ден се спускаше бавно и плавно към хоризонта.
Лъчите му играеха и шареха по повърхността на водата, а ние всички си стояхме мързеливо сбутани един в друг до брега на езерото. Бяхме почти в камъшите, които лесно се поклащаха от мекият ветрец.
Чухме някакъв шум!
Постепенно се засилваше.
Приличаше на странното бръмчене, издавано от онези метални безкрили бръмбари-гиганти.
Когато шумът се приближи, бяхме сигурни, че е някой от тях.
Така изведнъж звукът заглъхна.
Всички обаче останахме на щрек, за всеки случай.
Никой не харесва огромните насекоми. Миришат лошо, шумян много, но те са безобидни. По-страшното са техните господари, които са винаги с тях.
Великани - груби, не по-малко шумни, силни и винаги оставяха след себе си някакви странни предмети, които само замърсяваха домовете ни. Никой не бе виждал нещо добро от тях.
Винаги ги избягваме като ги видим. Старците разказват ужасни истории за техните магични способности, които можели да те погубят само за миг.
Много ни е страх от тях. Само кучетата ги харесват.
Развали се спокойствието ни! Всички много се напрегнахме и се подготвяхме да бягаме.
Въпреки приказките, аз чувствах все пак някакво уважение към тези великани и ми се искаше да ги опозная повече. Историите за тях ме плашеха, но едва ли бе точно така.
Възможно е да имаше истина, но може пък и да не важи за всички, точно така както и аз съм различен от останалите.
Бях се скрил в тръстиката до брега.
Когато великаните изскочиха из дърветата, всички вкупом, очаквано се разбягаха.
Останах само аз, скрит.
Беше ми свито отвътре и целият треперех, а сърцето ми щеше да изскочи. Любопитството ми обаче беше по-силно.
Когато доближиха, вече чувах ясно гласовете им, но не разбирах езика им.
Те сочеха бягащите птици и се вълнуваха.
Бяха се хванали за ръце и вървяха бавно.
Небето започна да губи светлината си и порозовяваше, къпеше земята в златна баня.
До скоро не изглеждаше да нарисува нещо красиво, но появата на тези две същества, като че ли влияеше на всичко наоколо.
Облаците започнаха да разцъфтяват, а слънцето да червенее. Водата се карамелизираше и гънеше бавно като лава. Вятътърът се затопли.
Великаните гледаха втренчено към пожара, който се разгаряше в Небесата.
Едното същество беше по-едро и силно, а другото фино и грациозно.
Според мен бяха мъж и жена.
Явно при тях жените са по-красивите.
Те продължиха спокойно един до друг. Гледаха насам, натам. Шепнеха си тихо и се доближава един до друг, допираха си лицата, а после спираха и наблюдаваха.
Не виждах нищо страшно и притеснително в поведението им.
Сочеха небето, облаците, слънцето, земята, птиците.
Вълнуваха се и се радваха.
Тези големи същества споделяха нещо, което не бе познато сред нашите колонии. Такива отношения нямаше по между ни. При нас важното е храната на първо място, територия и потомство и всеки бе готов на всичко за да си го получи, а като го получаваше дори не можеше да му се наслади. Как бе толкова ценно тогава???
Тази случка остави траен спомен в съзнанието ми.
От тогава често мислех за тях и се опитвах да осмисля красивите отношения, които имаха.
При нас тази топлина липсва.
Иска ми се и аз да изпитам това, което те, да си намеря сродна душа, която да не вижда в мен просто възможност за възпроизводство и помощник за откриването на повече храна. Някой с когото да си говоря и да се разхождам, или дори да си мълчим с удоволствие, както правеха тези чудни същества в съкровените им моменти на уединение.
Мечтаех да ги срещна отново. Исках да науча повече за тях!
Мина се известно време.
Премина есента, но зимата се бавеше.
Не беше студено.
Странно за Декември.
Печеше слънце, дори водата в езерото беше топла.
Средата на месеца, а все едно бе пролет.
Всички се възползваха от необичайното хубаво време и се препичахме край брега.
Изведнъж чухме онзи познат шум от металните бръмбари и всички тутакси се разотиваха и се пораздвижиха с видимо притеснение.
А аз – аз се радвах, защото това бяха те – великаните!
Небето изведнъж започна да се багри и да сипе всичко в злато!
Бях сигурен, че са те!
Бързо си потърсих скривалище и зачаках.
Когато вече се чуваха гласовете им, всички птици отлетяха и останах сам.
Вече ги виждах! Да!
Това наистина бяха същите същества!
Те отново вървяха хванати за ръка, бавно.
Спираха се и съзерцаваха красотата, която може би незнайно докараха със себе си.
Тишината стана плътна и времето забави своя ритъм.
Събрах сили.
Напуснах скривалището си и заплувах бавно, като бях готов веднага да излетя.
В началото не ме видяха, затова пък аз ги виждах много добре.
Мъжът започна да ме приближава и скоро ме зърна, докато се спотайвах плахо до един голям папур.
Много ме беше страх и се отдръпнах малко по-далеч.
А той започна да тича радостно и да пее: Патьо Патинкин, Патьо Патинкин!
Не знам какво значеше това, но ме сочеше и не спираше да го повтаря.
Запъти се към жената, като отново повтаряше това.
Наричаше ме Патьо Патинкин!
Стори ми се странно, но ми хареса!
Името ми е Дък и съм Пате, затова ми хареса.
Скоро и двамата ме приближиха, а аз се поуспокоих малко и спрях да се отдалечавам от брега и дори направих едно плавно кръгче, запърхах с крила, след което ги поздравих на моя език.
Те се разтапяха от щастие и любопитство.
Харесваха ме!
Мъжът носеше някаква малка кутия със себе си, която прикрепяше към три прави пръчки. Поставяше цялото това нещо на брега на езерото и го насочваше към слънцето, а след това се опитваше да погледне през него. После чудатото нещо издаваше някакъв кратък щракащ звук. В началото се уплаших, но после видях, че няма от какво. Въпреки всичко, беше много странно.
Двата мили гиганта се обгръщаха с ръце един друг и това видимо носеше удоволствие и спокойствие на двамата, та дори и на мен.
Това беше някаква близост, която бе невиждана в моето ято.
Чувства!
Мъжът преместваше странната кутия тук и там и отново се завръщаше в прегръдката.
Тези същества се допълваха. Като, че ли се опитваха да станат едно цяло.
След малко с изненада забелязах, че нейното коремчето е значително по-издадено напред от неговото.
Тя го показваше на слънцето, което приличаше на избухнала звезда.
Той поглаждаше нежно голото тумбаче, после присвиваше странно устата си и го допираше, като издаваше някакъв кратичък звук.
Явно щяха да си имат малко великанче.
Всичко потреперваше във вълшебна хармония.
Природата виждаше това и демонстрираше одобрението си.
В този миг изгря Луната!
И знаете ли - беше също Бебе!
Беше новолуние!
Залезът - грандиозен! Цветна експлозия! Жар!
Това беше вторият най-красив залез, който бях наблюдавал след този:
Това бяха и емоциите на всички ни в онзи следобед!
Никога няма да забравя това усещане!
От този ден на татък реших, че трябва да създавам тази емоция, колкото се може повече!
Няма и една птица в долината, на която да не съм разказал тези истории и поуката от тях.
Мнозина, разбира се не ми повярваха, но тези които, носеха под перата си онази малка искрица, способна да възпламени небето и да развълнува морето - те никога повече не бяха същите студени и безсърдечни птици.
И така на всички животът ни стана по-приятен. Семействата ни станаха по-силни и сплотени, а храната не беше на първо място.
Най-важното е вече топлината, другото е само формалност.
А аз си останах Патьо Патинкин, каквото и да означава това!
.JPG)
