Денят се пробуди в мъгла и мраз.
Тези две природни явления бяха съчинили приказна идилия.
А след това клинча, запленен от красотата им решил да съхрани това съвършенство и ги вледенил.
През цялото това време, Слънцето упорито се борило
да пробие ниските, гъсти като пушеци облаци.
По обяд тънък лъч огря гората, и тя започна да жълтее и розовее, а хълмите плахо прозираха в далечината.
Запътихме се към скалите.
Когато стигнахме местността,
стегнахме екипировките, усмивките и
тръгнахме.
Трудно е да се опише това,
което видяхме броени минути след като потеглихме.
Ще го опиша така:
Вървиш по път, посочен от
малките табелки в парка и се чудиш:
Kаква ли е тази сцена??? Каква
сцена сред тоя камънак???
Още няколко стълбички между
отвесни скали, криволичещи под широколистни
дървета, тук светилище, там светилище,
после още едно, някакъв човек продава
гайди, една дупка, втора, пещера, една, друга,... какво? Какво?
Къде е тази сцена, ...хиляда
мисли и изведнъж млъкваш.
Вървиш и мъчиш.
Гледаш и не можеш да видиш.
Не и всичко, не и с очи да я
обиколиш, не и с поглед един – не!
Вдигаш глава, а скалата те
натиска и вървиш към края, искаш да я
избегнеш – но не, че те бута и тежи, над
главата ти тежи, такава мощ огромна,
сива, силна, безгранична.
Извива ти тялото встрани, а
ума ти вече е избягал и мълчи.
В плен на тоз титан, отворен
конус – грамада, канара, извисена до 30
метра височина, наклонена, извита,
натежала, злокобна скала, носеща белега
на величието и святостта.
Сцената – площадката под
тази скала, във формата на полукръг с
диаметър приблизително 50 метра.
Шшшшшшштт!
Тихо говори! Шепни!
В ехо и най-тихичкият звук
кънти!
Сцената - огромна и мълчи.
След това разбрах, че има път
който води до върха на сивия, каменен
колос, който минавал покрай Мадарския
Конник.
Пътят бе стръмен, но приятен.
Тук таме имаше следи от копита, а малко
по нагоре видяхме няколко кози, да се
препичат на току що пробилите мъглата
слънчеви лъчи.
След 20 минутно катерене на
половин метрови стъпала, накрая стигнахме
върха.
Долу мъглата се бе развиделила
и скриваше само селцето. Като че ли бяхме
в Рая, земя над облаците и мъглите, далеч
от шума и сивотата.
Седнахме и просто си седяхме.
Помислих си:
"Колко е лесно да обичаш!
Просто си обичаш.
Обичаш въздуха и планината, реката, дърветата, мравята и цвятята. Обичаш хората, дори студа дори и мрака.
1000 крачки те делят, да споделиш това,
да разбереш че Свят няма друг,
че двамата сте си един за друг.
Злото става злато и богат си ти,
а тъмното необходимо е за да видиш светещи звезди!"
Всичко около нас
беше свежо и пъстро, докато долу в
студените и сиво-кафеникави оттенъци
на тъгата, като скърбяща майка, тънеше
гората, изгубила своите деца-листата...гола, пуста.
А там на скалата,
сред просторите земни,
ненагледни,
лудостта те бута към ръба, а
разумът шепти седни.
Малко помълчи.
Хармония постигат ли, колко
хубаво е да си свободен ти!!!
.JPG)
