По браздите - Парадоксална Хармония

Не помня какъв ден беше точно.

Хванахме се с моето другарче, стегнахме чантата и тръгнахме нагоре.
Нямахме кола и отидохме да вземем.

...и тръгнахме на север, стигнахме Кичево и малко след него, вляво от нас се разкри чудна, зелена, сочна нива. Веднага завих по първият черен път наляво.

Времето не беше особено подходящо за снимки. Беше хладно, ветровито, с преобладаваща, накъсана облачност, но пък печеше силно.

Светлината бързо се сменяше.
Забавлявахме се и радвахме.
Бягахме като деца нагоре-надолу по набраздената нива.
Чувството за простор, което ни обгръщаше беше просто несравнимо.

Изведнъж задуха силен вятър.
Облаците мързеливо се размърдаха и разотидоха.
Побутвани от вятъра, останалите малки, леки облаци, като чели бързаха за някъде.

Сенки, вятър, светлина се гониха по безкрайните нивя, точно както и ние правихме до сега.


Ту сенки, ту светлина, преплитат се и рисуват своята красота.

Глуха тишина, пронизвана от на влажен вятър песента.
Жарка светлина - кипяща студенина.
Стихията на полъха, сенки по полето разпиля.
Сивото се багри в топлина и след миг потъва в хладина

Хармония парадоксална, уникална...