Слънцето бе започнало да се издига откъм морския хоризонт.
Плътна пелерина покриваше ръба на небосвода и лъчите не успяваха да пробият дебелата стена. Облаците във височината леко розовееха, но като цяла беше мрачно, сиво и студено. След около половин час слънцето трябваше да изплува над облачната завеса.
Закусихме на плажа и вече си наливахме топло кафенце. Въздухът беше свеж, чуваше се течаща вода, която се спускаше и извиваше зад нас, идваща от дерето и вливаща се в морето. Бяхме седнали на дебел дънер и чакахме с нетърпение слънцето да се издигне достатъчно за да ни огрее и сгрее.
Когато това стана, се запътихме към близките скали за да се разходим. Пясъкът беше още много студен и бяхме обути. Морето се опитваше да ни мокри, но ние старателно го избягвахме.
Плажната ивица беше широка около двадесетина метра и стотина метра дълга, като постепенно се стесняваше и продължаваше в скалист бряг. Краят и преминаваше в стръмна горска пътека, която се изкачваше на няколко метра над налягалите камъни.
От горе на пътеката се разкриваше прекрасна гледка към скалите отдолу.
Успях да ги огледам обстойно и да си набележа фаворити, към които се запътихме. Върнахме се обратно и скоро вече преодолявахме причудливите форми на морския бряг.
Скалите образуваха на места малки басейнчета, където водата бе равна като стъкло. Водната растителност вече бе подкарала и свежи зелени тонове прозираха през кристалната вода.
Съсредоточен над трудния за преодоляване терен, гледах само в краката си. Спрях за да се огледам. Горския склон висеше зад мен и се спускаше стръмно на долу. Дървета ми помахваха леко, а в ниското се простираше гъста черга от треви и цветя. Тогава видях нещо странно насред песъчливия склон на десетина метра от мен. Не бях сигурен какво точно виждам. Приличаха на пеперуди, кацнали на тънките стебла на растение. Леко се поклащаха и трептяха плахо с криле. Не бях виждал такива до тогава - с изцяло червени криле и черно по краищата. Бяха доста високо и не можех да се приближа за да потвърдя това, което виждам.
Морето пееше своята песен и ароматът му блажено се преплиташе с дъха на гората, а вятърът ги разхождаше по целия плаж. Тревите нежно потръпваха, а пеперудите като чели спяха и следваха ритъма на полъха и се носеха във вълшебен унисон. Наблюдавах тази хармония няколко минути, след това продължихме.
Виждах същите пеперуди още няколко пъти да се люлеят от ръба на горския скат.
Малко по-нататък пясъчната урва вече не беше толкова стръмна и постепенно губеше от височината си. Тогава успях да съзра спящите пеперуди от близо и с изумление разбрах, че всъщност не бяха никакви пеперуди, ами горски макове, които природата бе отгледала и украсила с тях бреговете на своето морско съкровище. Като чели делеше с червена граница гората и морето. Облегнах се на склона и залегнах в тревите, точно в „краката“ на горските макове.
Превърнах се в буболечка, която прелиташе от стебло на стебло, в един друг, приказен свят.
Позволи ми да взема и теб скъпи читателю в тази „неземно“ красива земя. Отдели си минутка или две на спокойствие и продължи да четеш тези думи, следвайки инструкциите ми за смаляване. За да мога да те поведа в дебрите на този малък свят, ще са ти необходими и криле, които можеш да вземеш на заем от въображението си...
... и така
Червена макова гора право на борд (...или обектив)...
...приближаваме и намаляме скороста... точно миг преди да навлезем в дебрите на тревистата джунгла.
Вече сме сред гъстата растителност и всяка тревичка е сто годишна секвоя и всяка мравка е 6-7 метров гигант. А ето и една отсреща една, която умело катери високите "дървета", а те се клатят и кривят изпод мощта и. Стеблата се извисяват на поне 30-40 метра височина, други дори повече.
В ниското видимостта е никаква и е невъзможно да се ориентираме на къде се движим, нито пък къде се намираме.
Най-добре ще е да хванем едно "дърво" и просто да се покатерим до върха му. От там ще имаме по-добра видимост към Маковата долина.
...виждам стеблото на един мак в страни от нас, прозира между другити треви - тялото му е покрито с остри шипове, които го правят почти непреодолим терен дори и за най-атлетичните и опитни катерачи, освен това тук вятърът е с пъти по-силен и могъщ, а и гората меко казано се клати и скърца под силните му пориви.
Затова пък красотата на ниските "дървета", наричани от човеците цветя е просто неземна. Малко хора осъзнават съвършенството на тези създания, а ако ги познават така както аз, никога не биха откъснали.
...Поредният тайфун и завалява златен прашец, атмосферата се изпълва с парфюм от букет горски цветя, премесен с аромата на сухата земя и море.
Излгежда лесно да стигнеш до върха на кое да е стебло, но вертикалното катерене, придружено със силното клатене, прави тези 30 метрови треви трудно и изморително препядствие.
Но ето ни и нас, как се клатим на върха на една тревичка, а пред нас се разкрива приказна гледка.
А ето и колко суетни могат да бъдат "Спящите пеперуди", когато разбраха че ги снимам...
Естествено наоколо гъмжи от живот, на който обикновенно не обръщаме внимание и остава дори незабелязан. Навсякъде около нас щъкат различни буболечки, скакалци и заблудени пеперуди. Естествено не закъсняват и пчелите...
Да последваме една от тях и да видим къде ще ни отведе...
Едва ли има смисъл да Ви обяснявам, колко е трудно да фокусираш летящо насекомо с камера като моята - 5 авто фокусни точки, които сработват за няколко секунди, което прави невъзможно снимането на движещ се обект, още по-малко пък и с такива миниатюрни размери. (между другото, търся си спонсор за около 10 000лв)
Но все пак съм Ви приготвил още един неповторим кадър на това прекрасно създание.
Мишената ми беше много трудолюбива и работлива, прелиташе бързо и устремено, като забавяше темпото само за секунда пред някой мак и веднага се отправяше към друг.
Камерата се объркваше постоянно, но накрая успях да я покоря, като изключих автофокуса и фокусирах на ръка.
Да..., мога да прекарвам с часове в този малък-огромен и чудат свят, но слънцето вече се издигна прекалено и сенките започнаха да стават прекалено контрастни, времето за рисунки със светлината приключи, а фотографския ми глад бе позаситен.
Фотографията е моята магия и след дни като тези се чувствам като истински вълшебник.
Камерата е моя портал към съкровеното, моята вълшебна машина, която ме пренася за миг дълбоко в същността на заобикалящият ни Свят. Тя е моя прозорец към духа и святостта на истината и Земята.
Пазете природата.
.JPG)
