София...
Голяма, бръмчаща, кипяща, динамична, устремена.
Трафик, който някак си се изнизва безпроблемно, което беше учудващо за мен. Не съм имал никакъв проблем с шофирането, дори и след концерта на Бон Джоуви се прибрахме до хотела за десетина минути, а най-интересното е че бях паркирал на две минути от стадиона!
Всъщност не бях в София заради концерта, съпътниците ми щяха да ходят, а аз имах работа в министерството.
Още с идването, докато карах по Цариградско, използвах всеки удобен момент да се разсея и да позяпам малко към планината. Върховете и бях още заснежени, а в ниското зелени. Беше над 20 градуса и печеше, а няколко групички от тънки перести облачета се суркаха безгрижно по безкрайния небосвод, разстилаха се плавно, разкъсваха се и пак се събираха, накрая изчезваха, все едно танцуваха. Бях с хубави слънчеви очила и запленен наблюдавах играта им.
Към 16:00 бях приключил с ангажиментите си и вече разглеждах Google Earth и картата на София. Към 17:00 часа се отправих към хижа Алеко.
Пътят до там е изключително живописен. Тъй като снеговете се топяха, паважния път, дълъг 15 км, неколкократно бе пресичан от бързи и шумни ручеи, които вдъхваха непоправима свежест във въздуха и засилваха аромата на гората.
Карах дълго през дървесен тунел, като на няколко места гората се разреждаше, като стройни и смолисти стъбла на борове рамкираха пред мен грандиозна панорама към целия град, а шумът от него вече беше далеч зад мен...
След поредната поредица от остри завои, режещи зелените, гъсти хълми на планината, най-накрая стигнах по-открита част а хижата беше на метри от мен.
Билото прозираше през стъпаловидна горичка, прегръщаща няколко разпокъсани морени.
Паркирах колата и потеглих по първата морена, която видях, а в началото и имаше чешма, от която сълзеше косъм вода, благодат изпод сърцето на каменната река. Пътеката криволичеше ляво-дясно като преминаваше между високи дървета. Беше обрасла в сухи треви, а на места бяха изникнали минзухари. Беше ми трудно да заобиколя всичките, за да не ги премажа, бяха толкова красиви и така силно контрастираха на жълтите туфи, че приличаха на свещички, греейки в лилав пламък.
Скоро прекрачвах част от друга морена, а в ниското се чуваше тихото ромолене на водата.
- „Приказно“ - си помислих
Морените са нещо наистина изумително. Приличат на вкаменени диви реки, които дълбоко в себе си все още пазят частичка от бурното си минало, като заспали гиганти, сломени от времето, потънали в своя дълбок сън, изпълнен със спокойствие и нежна тишина.
Малко по-нантатък вече прескачах малки рекички, подхранвани от топящите се снегове, които напояваха билото на планината и след броени крачки потъваха под някоя морена.
Чуваше се вой на диви кучета, като това придавше някаква мистичност на цялата сцена. Черни връх се губеше в обятията на тъмно сив облак, който го бе сграбчил и не помръдваше. Изглеждаше мрачно, черно, влажно и студено. Острите камънаци водещи до най-високата му час изглеждаха зловещи и непреодолими, а атмосферните условия – адски. В тази си част, в този час, Планината изглеждаше като всесилен исполин, божествен и недостъпен - изпитвах страхопочитание.
В далечината от към север личаха штрихи по билото на широк път, който със сигурност водеше до горе, но със сигурност беше и доста по-дълъг, а наближаваше златният час.
Прицелих се в съседното извишение, което вече бе огрято от златни лъчи. Хълмът бе стръмен, като в полите си бе обрасъл в ароматни хвойни, които изведнъж свършваха и чертаеха рязка граница, като от там сняг обгръщаше земята.
Вървях внимателно по една морена, и през цялото време съзнателно рисувах карта на ум, а с изкачването оглеждах пътя зад мен и мислено преценявах евентуален път за на обратно.
Минаваше 19:00 часа. Когато каменната река свърши, плавно се разля нагоре по хълма, като се комбинираше с вечнозелените храсти. Маршрутът беше много тежък. Камъни, хвойни и резки и дълбоки пролуки между тях. Беше немислимо да се връщам в тъмното по тях – това малко ме притесняваше.
Когато стигнах снеговете, те бяха твърди и заледени. Хлъзгах се и не можех да направя и една крачка. Бях разочарован, но не допусках идеята да се откажа и да се върна. Вървях малко странично на хребета по границата на леда и растителността, за да открия по-полегат склон, които да атакувам и не след дълго вече бягах на четири крака нагоре. Забивах силно краката и ръцете си в ледената покривка, но вече бях загрял и не усещах студ. Беше наистина изморително. Изглеждаше само трийсетина метра, а ми косва много калории.
С изненада се оказах на колчетата обозначаващи зимния път, което ме зарадва, че моята преценка е съвпаднала с преценката на планинарите за най-удобен път.
Когато стъпих най-отгоре бях много задъхан. Пред мен се разкри огромна широка поляна, с леки възвишения и плавни хълмчета, чийто върхове бях тънко заснежени. Картината ме накара да хукна въпреки умората си (не за дълго разбира се), вървях бързо и устремено, исках да отида навсякъде. Но скоро като опитах добре терена под краката си бях принуден да забавя темпото. Цялата ливада бе обрасла в големи туфи, между които се събираха локви и бяха много трудни за преодоляване, тъй като постоянно ми се кривяха краката.
Не след дълго осъзнах всичкия шум, който създавах с вървенето и дишането си, все още не можех да осъзная къде се намирам. Къде бях до преди един час и къде съм сега. Токова рязка граница, че съзнанието ми все още не можеше да превключи. Изведнъж превъзбудата ми премина в тотално спокойствие и желание за наслада. А когато очите ми попаднаха на това:
...просто паднах на колене и си постоях.
Града се виждаше далеч, в ниското зад мен и това бе единствения помен от него, усещаше се мек ветрец, а единственото което едва се чуваше бе звънливия шепот на клокочещата водичка, която нежно се прокрадваше измежду сухите туфи. Беше фантастично, прекрасно, магично, незабравимо преживяване.
След малко се отправих на запад, към най-близкото възвишение. С наближаването на най-високата му точка, вятърът се засилваше и студа се усещаше все повече. В далечината се спускаше пепелява мъгла, която слънцето позлати броени минути, след настъпването на вълшебния час. По хоризонта прозираха ниските покрайнини на Старата Планина, устремени към своя северозападен край.
Залезът не обещаваше драматичен завършек на цялата идилия. Такова време вече ми бе познато и не ми беше трудно да го предвидя. В такива ситуации най-ценните кадри са преди слънцето да падне прекалено, защото потънели в ниската мъгла, потъват и цветовете.
Огледах и обиколих района, за да набележа елементи и рамки, който бих желал да нарисувам. Изкачих се на най-високия връх в равнината и подготвих композиция.
Духаше много силно и беше вледеняващо студено, не си чувствах пръстите на ръцете, но все пак реших да изчакам залеза, хем за да се уверя в преценката си.
Докато чаках, стоях от източната част на хълма, за да се предпазя от вятъра и чертаех пътя си за на обратно. Избрах това място, защото от него тръгваше морена, която щеше да ме отведе до най-долу, където пояса от хвойни беше много тънък и нямаше да бъде особено опасно, имайки в предвид слабата светлина. Трябваше да бързам, защото се бях отдалечил доста от пътеката, по която дойдох.
Както и предполагах цветовете на залеза губеха ефира си все повече, вместо да ставаха по-меки и приятни. Единствения кадър който можех да направя при тези условия беше този:
Събрах нещата по най-бързия начин и се отправих на долу по морената. Камъните не бяха много големи и някой от тях се движеха. Беше доста екстремно, а дължината на каменната река накрая изтощи до крайност мускулите на краката ми и едва успявах да ги контролирам. Със сетни усиля достигнах зеления пояс и тогава си мислех, че дори ще бягам по сухата ливада, но останах неприятно изненадан, че тази ливада е същата като онази горе, осеяна с множество тлъсти туфи и локви – невъзможно за бягане или дори бързо ходене.
Обърнах се назад за да благодаря на Планината, че ме пусна невредим, че ме прие като неин гост. И като видях „моренището“, което бях преборил - огромна, стръмна, назъбена!!! А полумесеца висеше над върха - беше неописуемо красиво и величествено!!! Мислех да вадя отново камерата, филтрите, статива, но нещо ми подсказваше, да запазя този съкровен момент за себе си и да продължа, че ме чакаше още много път, а нощта вече доминираше над деня.
И така отправих се устремено по данните в съзнанието ми, които си бях създал за местността. Краката ми се кривяха по мокрите туфи и тънеха в локви и рекички, които бях продължение на всяка една морена, малка или голяма. Вече ми беше трудно да преценявам къде се намирам, а и тъмнината не ми помагаше. Умората ми растеше все повече. Трябваше да открия малката пътечка и след няколко неуспешни опита, отчаянието се опитваше да ме съветва и започваше да си играе коварни игрички със съзнанието ми. Най-накрая открих правилната горичка и скоро вече се спусках с неописуема радост и облекчение по познатата вече пътека, осеяна с лилавите пламъци на минзухарите. Те все още тлееха плахо в здрача, а гората беше затихнала в пълна тъмнина.
Когато стигнах колата се напих с благодатната водица и се завърнах към бетонния град, по пътя празнувах успеха си...
Благодарях на ум, за това което видях, за това на което присъствах. Благодарях, че въобще правя това.
Срещата с природата винаги ме е карала да се чувствам по-жив от всякога, да откривам мястото си в нея, да проумявам законите и красотата и.
.JPG)
