Всеки търси тази прословута свобода и празнота, състоянието в което не мислиш за нищо а просто действаш, цялото ти внимание е концентрирано върху настоящето и не съществува нищо друго освен инстинктите ти и желанието за живот.
Не веднъж съм търсил тишината в съзнанието си, подлагайки тялото си на крайности.
Спортистите го постигат, довеждайки телата си на предела на възможностите им, търсачите на силни усещания благодарение на адреналина, творците с отдадеността си към изкуството, което създават. Но има и много други начини за достигане на това блаженство.
Целта изисква само едно единствено нещо - отдаденост, а тя е рожба на концентрацията.
Така дори и обикновените действия от ежедневието ни могат да ни донесат това бленувано състояние.
Друг начин за постигане на дълбока концентрация, която преобръща действията да изглеждат като на филм или сън се постига, когато се намираме в специфична ситуация с известно присъствие на лечебен стрес, мотивиращ тялото да продължава дори и свръх изтощено. В такива случаи умът ни често си играе игрички със съзнанието, провокирайки появата на отчайващи мисли.
Преодоляването на тази стресова бариера, поставена от нас самите изисква въпросната съсредоточеност, точност на мислене и воля, за да преодолеем препятствието пред нас.
Ако никога не сте изпитвали подобни чувства, може би ще Ви е трудно да разберете какво имам в предвид, затова и ще разкажа историята от последното ми подобно преживяване...или сън...
Бяхме в Камен Бряг двамата с моята приятелка, която имаше рожден ден.
Беше 19:00 часа. Оставихме част от багажа, като задържахме раницата с камерата, статива, филтри, и два фенера.
След няколко минути вече бяхме на стръмния ръб на брега.
В случай, че не сте посещавали тези места, намерете време да ги посетите.
Брегът на места надвишава 20 метра височина, а покрай нос Калиакра дори повече.
Скалите небрежно разхвърляни, от времето срутени, лежат струпани на купища огромни от късове тежки.
Морето ги долу дере, ръмжи и ги блъска, рони ги, цепи, разбива ги.
В ниското пръски солени ги къпят и водорасли зелени лигавят.
Буйни, млечни смокини гъстят се под ръба на брега.
Ни помен, ни шанс за пътечка през зъбците разбити - руини на мощни скалини.
Червена глина от тях се рони, а дълбоки дупки зеят в белия варовик - страх ме е че зверове вътре живеят.
Вървим напред, тихо, смирено...
и колкото и пъти да идвам тук винаги гледам надолу леко смутено...гледам...
...гледам с възхита.
Ухае на билки силни.
Мараня далече пътя маже - играе.
И там козарин един, ходи леко сред сухи треви.
Минути, не минаха десет, ни пет и зърнах козите долу по скалите да скачат.
И козаря и той по акъла им ходи, по камъните броди.
Мисля, що за глупост върховна и хоп! - зърнах пътечка, конец дебела, човекът по нея нагоре с усилие ходи.
Давай, казах на моята любима и тръгнахме смело на долу.
А тя принцеса с пантовки, чувам зад мене нежно ми мрънка.
Минутки, две-три по-нататък вече ни прегръщаха скалите в стръмни окови. От горе от долу ни гледат сурово, стоим по средата и гледка върховна пред нас и зад нас, широка и пищна.
Такава природа - разнообразна в едно никой не видил - такава чудна: камък, глина, вода, пясък, билки, треви, остри скали - червени и бели, растения ниски-големи, гущери, змии и лисици, корморани, чайки и риби, мушици, пчели, бръмбари, калинки, оси.
Жужи, цвърчи, грачи, шумоли, плиска, пени, ухае, вятър гали, море ръмжи.
По прашна пътека бавно вървим и трънаци, бодли ни увиват краката и чудим се от къде дошъл е козарят...
Пътеката свърши в чукари стръмни пред нас се разкриха, плочи горещи, ронливи, налягали стръмно, ей така настрани.
Багажа на плещи тежи ми, а краката - вече боли ги, под по челото лъщи ми.
Двадесет минути до тука вървяхме, а пред нас още четвърт път от тази каменна джунгла остава.
Вижда му се края, но само къде е...
Все по-трудно и високо взе да става...
Огромни стени и кълба масивни пътя преграждат и от вървене преминахме в пълзене, а после катеря.
На нея помагам а тя плаче - уморена, изтощена.
Крака и силни, но къси, ръце по-слаби, терена взе все повече да ни плаши.
Останаха метри до края не повече от двадесет, но камък огромен пред нас стоеше, висок и отвесен.
Сграбчих се като котка с нокти и право на горе, прехвърлих единия крак и после се набрах... но как ще се качи тя??
Казах и да изчака, защото пред мене имаше нещо по-страшно.
Исках да проверя дали въобще може да се мине от там.
И така описвам...
две стени от камък, дебели по метър и 3-4 високи, паднали бяха в буквата "V" между тях метър и половина разстояние ги дели.
Стърчаха метър напред от края на скалата, на която стояха, а долу 4-5 метра високо, направо се вижда водата - черна и зъбери я нижат - страшна работа!
Разперих ръце и крака на шпагат и ляво дясно влязох в голямото "V" и погледнах назад ужасен... не можех да се върна - нямаше как.
Огледах на пред и поне имаше как да стигнем до края на този ад.
Тогава тя изпищя и изтръпнах студен. Изревах с глас нечовешки, не мърдай - стой! - и името и крещях и бягах вече в отвесното "V", и не знаех какво ще видя - беше ме страх... след секунда настъпи вълшебния час, гледаше ме тя с топла усмивка и пот на чело.
Покатерила се сама, но накрая си охлузила гърба в процепа на пропастта.
Обърнах се и осъзнах, че съм се върнал по "невъзможния" път, които ме ужасяваше по-рано, а дори не разбрах.
Отдъхнахме си минутка, защото знаех какво предстоеше отново - „V“-то
Показах моя начин за преминаване на препятствието, но разбрах че нейните ръце и крака не бяха достатъчно дълги за да се законтри в стените.
Беше ужасно за мен да наблюдавам как се опитва да се промъкне под едната стена, вървейки клекнала по наклонения и ронливия край на скалата отдолу, без опора на 5 метра над гладната дупка.
Но това не беше всичко, не само това, но аз не можех да помогна по никакъв начин, нито можех да и подам ръка, нито да я хвана или каквото и да било, не може и съвет да дам. Просто седях и наблюдавах в безсилна позиция ужаса, който се разиграваше пред мен и се молех да се не сурне на долу.
...премина...
Прегърнах я и целунах... беше рожденият и ден, а ние оцеляхме!!!
След още няколко препядствийца, защото бяха такива в сравнение с чудовището, което покорихме току що, видях пътека, която щеше да ни отведе до горе, а в подножието и имаше пейка!
Това беше истинско чудо!
Умората ни бе изключителна, но емоцията ни бе възхитителна. Чувството, че сме живи и здрави.
Празнувахме рождения си ден.
Слънцето залязваше вече отвъд ръба на скалите, а облаците над морето се багреха във вълшебство.
Времето не вървеше.
Беше магия!
 |
| Височината от пейката до водата долу беше около 10 метра, което е почти три пъти по ниско от скалите в заден план, от където дойдохме. |
.JPG)
